Членът на бандата, който се бе обадил така безсрамно на Нанси, бе убедил полицаите, че е Били Поета, а това беше лошо за нея. Полицаите все още не знаеха, че тя е изчезнала — както казаха двама мъже на Били, — а Мери Крафт е получила телеграма от името на Нанси, че тя спешно е заминала за Ню Йорк по някакъв семеен въпрос.
Ето в кое Нанси зърна лъча на надеждата — Мери знаеше, че тя няма семейство в Ню Йорк. Нито един от 63 000 000 жители на града не й беше роднина.
Бандата беше деактивирала алармената инсталация против крадци в музея. Освен това бяха срязали много от въжетата и веригите, предназначени да пречат на посетителите да пипат ценните предмети. Не беше трудно да се досетиш кой ги е срязал — единият от мъжете беше въоръжен с жестоки на вид ножици за метал.
Вкараха Нанси в една слугинска стая на горния етаж. Мъжът с ножицата сряза веригата, която ограждаше тясното легло. Сложиха я в него, двама мъже я задържаха да не мърда, а една жена й би инжекция, за да изгуби съзнание.
Били Поета бе изчезнал.
Докато Нанси заспиваше, жената със спринцовката я попита на колко години е.
Нанси бе изпълнена с решимост да не отговаря, но откри, че наркотикът прави невъзможно да не го направи.
— Шейсет и три — каза тя.
— Как ли се чувства една девственица на шейсет и три?
Нанси чу собствения си отговор, сякаш през някаква виолетова мъгла. Отговорът я изуми, искаше й се да протестира, че той не е неин.
— Глупашки — заяви тя.
След миг отвори уста и с надебелял глас попита жената:
— Какво имаше в спринцовката?
— Какво имаше в спринцовката ли, сладурче? Наричат го серум на истината.
Когато Нанси се събуди, луната бе залязла, но все още беше нощ. Завесите бяха спуснати и гореше свещ. Тя никога досега не бе виждала свещ.
Събуди я един сън с комари и пчели. Комарите и пчелите бяха изчезнали. Птиците също. Нанси сънува, че милиони насекоми жужат около тялото й от кръста надолу. Не я жилеха или хапеха. Правеха й вятър с крилцата си. Нанси бе празноглавка.
Заспа отново. Когато се събуди следващия път, три жени, все още с чорапи на главите, я водеха към банята. Някой вече се бе къпал в нея и беше пълна с пара. На пода се виждаха нечии мокри стъпки и ухаеше на сапун от борови иглички.
Волята и интелигентността й се възвърнаха, след като се изкъпа, напарфюмира и облече в бяла нощница. Когато жените отстъпиха назад, за да й се възхитят, тя каза тихо:
— Сега може да съм празноглавка, но това не значи, че мисля като такава или че ще се държа като такава.
Никой не възрази.
Свалиха Нанси на долния етаж и я изведоха от къщата. Тя очакваше отново да я накарат да влезе в някой канал. Това би било прекрасно място, където да я изнасили Били — долу в канализацията.
Само че я преведоха през зеления бетон, където е била тревата, след това през жълтия бетон, където е бил плажът и най-накрая през синия бетон, където е било пристанището. Там имаше двайсет и шест яхти, принадлежали на различните представители на рода Кенеди, потопени до ватерлинията в синия бетон. Въведоха я в най-старата от тях, „Мерлин“, принадлежала на Джоузеф П. Кенеди.
Зазоряваше се. Тъй като навсякъде около музея се издигаха небостъргачи, щеше да мине доста време, преди слънчевите лъчи да докоснат микрокосмоса под прозрачния купол.
Преведоха я през каюткомпанията и застанаха пред вратата на предната каюта. Жените с жестове й обясниха, че трябва да слезе по петте стъпала към нея сама.
Нанси замръзна за миг. На мостика имаше две статуи в естествен ръст. На руля беше Франк Уиртанен — истинският капитан на „Марлин“. До него стоеше неговият син и първи помощник, Карли. Те не обръщаха никакво внимание на Нанси. Бяха вперили погледи напред към синия бетон.
Нанси, боса и по тънка бяла нощница, слезе смело в предната каюта, която бе осветена със свещи и ароматизирана с боров парфюм. Затвориха вратата след нея и я заключиха.
Чувствата, обзели Нанси и старинното обзавеждане на каютата бяха толкова объркани, че в началото тя не успя да отдели Били Поета от обстановката — от махагона и оловното стъкло. След това го съзря в далечния край — беше се облегнал на стената. Облечен бе в алена копринена пижама с широка яка. На гърдите на Били се виждаше голям, гърчещ се златен дракон. Той дишаше огън.
В контраст с обстановката и облеклото си, Били носеше очила, а в ръцете си държеше книга.
Нанси спря на последното стъпало и се улови за ръкохватките в каюткомпанията. Оголи зъбите си и изчисли, че ще са необходими десетина мъже с телосложението на Били, за да я покорят.
Между тях имаше голяма маса. Нанси бе очаквала в каютата да има легло, вероятно с форма на лебед, но „Марлин“ беше лодка за дневни пътувания. Каютата беше всичко друго, но не и будоар. Предразполагаше към сладострастие колкото трапезарията на някой дребен буржоа от Ейкрън, Охайо, около 1910 година.