По това време аз не съм вече във Вашингтон. Така че не присъствувам на възхода на Сара Бедфорд и на произтичащия от него възход на Анита. Постъпих на работа във фирмата „Хелсингфорт“ и сега ръководя в Блувил (щата Върмонт) научна лаборатория по вирусологични изследвания на енцефалит 16. Дейв е с мен.
ВТОРА ГЛАВА
БЛУВИЛ (ВЪРМОНТ)
Оцелях и това е нещо. Което съвсем не означава, че съм сигурен и за бъдещето си. До нова заповед принадлежа към онази шепа американци, които вестниците наричат ОМ (охранявани мъже). Под това име се водят мъжете, които от икономическа или научна гледна точка имат известно значение и около тях е създадена ОЗ (охранявана зона), за да ги изолира от епидемията.
Както бях посочил в доклада си, енцефалит 16 не се предава чрез заразоносител — като комара или кърлежа — а чрез контакти, и то единствено между болен в инкубационен период и здрав човек. Следователно притежаващите биологически имунитет срещу заболяването, жените и момчетата в предпубертетна възраст, могат да бъдат в близост с ОМ, без да ги заразят. Затова пък възрастни от мъжки пол се считат за здрави и се допускат в ОЗ, само след като се подложат на карантина за времето, през което трае инкубационният период. Така постъпиха и с мен, когато пристигнах в Блувил.
Щата Върмонт, който дължи така точно подбраното си име на французина Шамплен6 (Канада не е далеч), има това общо със съседа си, щата Мейн, че и в него известен брой селища и местности завършват на „вил“. Ще ми се да мисля, че в случая с Блувил, който не е и селце, а ранчо, английският колонизатор, дошъл след французите, е англиканизирал „бльо“ в „блу“ и е спрял дотам, твърде уморен от усилията си, за да преведе и „вил“ в „сити“ или „таун“. Климатът в Блувил е доста хладен, особено за човек, живял десет години във Вашингтон. Но поне, когато не са покрити със сняг, стъпаловидно разположените поля се зеленеят. Хълмовете, и те зелени, ала в по-тъмно, са покрити с разкошни иглолистни гори.
Блувил представлява смесица от различни стилове. Централната сграда по нищо не напомня на онова, което е прието да се счита за ранчо. Тя е в псевдоготически стил, в който са построени доста от местните университетски заведения. И има недостатъка на подобен род градежи — неавтентичността. Съмнявам се дали и след триста години ще я сметнат за красива. Заради огромните й размери и претенциозната й архитектура ние подигравателно я наричаме „замъка“. Но е поне достатъчно просторна, та да се вместят в нея столовата, библиотеката, с богата научна литература, заседателната зала, други по-малки зали и в приземието — плувен басейн с топла вода.
Много малко хора живеят в замъка. Управителят, мистър Бароу и жена му; лекарят, доктор Рилке; частната секретарка на мисис Хелсингфорт, Ема Стивънсън. А готвачът Майк, двамата му помощници трите чистачки са настанени в приземния етаж. Те всички са бели. Никъде из ранчото не се виждат чернокожи. Казват, че мисис Хелсингфорт, единствената върховна владетелка тук, не можела да ги понася. Което е твърде изненадващо, защото нея самата никой никога не вижда.
Лабораториите и жилищата на научните работници са дървени бараки, разположени около замъка, в онова, което някога трябва да е било парк. Но за да отворят място за дървените постройки, са унищожили много дървета и са опасали целия комплекс с ограда от бодлива тел, която напълно разваля пейзажа.
Единственият вход през тази ограда се пази от въоръжени милиционерки. Тяхната барака се различава от нашите по две неща: по-дълга е и завършва в единия си край с дървена кула, от която се вижда всичко наоколо. На върха й, върху специална площадка с покрив от метални летви има наблюдателница с тежка картечница, която описва пълен кръг около оста си. Зиме често съм съжалявал милиционерката на пост, която увита в дебел кожух, с нахлупен до очите кожен калпак и с провесен през врата бинокъл трябва да стърчи там два-три часа в сибирски студ. През нощта силен прожектор, свързан с не знам какво устройство с картечницата, се върти заедно с нея.
Самото ранчо, уверява ме Стинмайер, е обградено с бодлива тел по протежение на десетки мили. Аз нищо не съм видял, защото пристигнах нощем с кола и спях заедно с Дейв, облегнал глава на рамото ми. А и изобщо никога не съм виждал оградата на ранчото, макар и да преброждаме с Джеспърсън и Стинмайер, яхнали конете, десетки километри по поля и хълмове.
Джеспърсън ръководи различен от моя „проект“. Стинмайер — също. Не знам с какво се занимават. От нас се иска да не говорим помежду си за работата. Не ми е известна причината, поради която мисис Хелсингфорт ни наложи да пазим тайна, но досега, въпреки че я намираме за абсурдна, ние я съблюдавахме. Джеспърсън, който е химик, е едва прехвърлил тридесетте: висок е, с по скандинавски руси коси, прозрачна кожа, ледено сини очи, но в противовес на външността си е весел и безгрижен.