Защото в края на краищата това е абсурдно, започна като игра — малко по-жестока от обичайните им игри. И свърши с изтичащата се от едно сърце кръв по мраморните плочи.
Настъпва тишина. Вдигам глава. Хелсингфорт е застанала права пред отоманката, където е положена Одри. Неподвижна е като статуя, със замръзнало, каменно лице и с вперено дясно око в мен.
— Вие сте виновен! — просъсква тя.
— Разбира се — отговарям аз, като се изправям и я поглеждам със смесица от ярост и страх. — Аз съвсем доброволно дойдох тук! И съвсем доброволно ви оставих да ме намесите в личния ви живот!
— Няма да се измъкнете така! — просъсква тя отново. — Вие водихте една зловеща игра. Аз тъкмо я убеждавах колко са несериозни намеренията й и сигурно щях да успея, ако не се бяхте намесили. Намесихте се два пъти! И всеки път превръщахте в реалност онова, което за нея си беше само театър! Тя се уби, защото я накарахте да повярва, че ще го направи!
Толкова съм възмутен, че забравям всякаква предпазливост и избухвам:
— Много удобно е така! Прехвърляте върху мен собствената си виновност! Вие предизвикахте Одри! Подстрекавахте я, унижавахте я, доведохте я до крайност. Нещо повече — не се поколебахте да я накарате да нагласи по-точно оръжието върху гърдите си!
— Млъкнете! — изкрещява тя с безумни очи и обръщайки ми гръб, се спуща към локвата кръв.
Разбирам едва когато се навежда.
И всичко става много бързо. Грабвам табуретката, на която седях само преди миг, замахвам с две ръце над главата си и я запращам с все сила върху нея тъкмо когато се изправя с револвер в ръка. Не я улучвам: парира удара с дясната ръка и тя веднага неподвижно се отпуща. Така както съм гол, хуквам покрай басейна към изходната врата. Проехтява изстрел. Вече съм навън, бягам с все сила, спущам се по пътеката към конюшнята, отново проехтява изстрел, после още един. Чувам отзад някой тежко да тича, а пред мен, на около тридесет метра изскача Джеки с карабина в ръка. Изкрещява: „Залегнете, докторе! Залегнете!“ Отскачам от пътеката, хвърлям се в тревата, залепвам за земята. Отекват две по-силни детонации, последвани от глухия шум на падащо тяло. Край. Сърцето ми бие в избуялите треви. Притискам се към тях. Започвам да вярвам, че живея.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Нищо ли ви няма?
Обръщам се по гръб, виждам златистото, загоряло лице на Джеки, надвесено над мен. Стегната във вдъхващата й сигурност униформа и с карабина в ръка, тя ме гледа тревожно със сивите си очи.
— Нищо ли ви няма, Ралф? Изправям се, леко залитам.
— Не. Просто не мога да повярвам. Чудя се как Хелсингфорт не ме улучи. Жена като нея трябва да знае да стреля.
— Стреля с лявата ръка и не беше много стабилна. Но все пак много се изплаших. Попаднахте точно в мерника ми и не можех да се прицеля в нея. А Одри? — пита тя, вперила зорко сивия си поглед в бунгалото.
— Тя се уби.
Повдига вежди.
— От ревност. И с особеното насърчение на Хелсингфорт. В името на една стратегия по ръба на пропастта, ако разбирате какво искам да кажа.
— Ще ми разкажете по-късно, докторе — прекъсва ме тя заповеднически, като поглежда часовника си. — Имаме много работа.
И веднага взема положението в ръцете си, хладнокръвно, компетентно и със сила, от която мога само да се възхищавам. Предпочитам да не се разпростирам нашироко върху отвратителната тегоба да пренесем — а колкото до Хелсингфорт, да довлечем — двата трупа до дърварника, да ги издърпаме отгоре и да го запалим. Все още чувам цвърченето и усещам противната миризма на изгоряло месо на това жертвоприношение. И отново виждам Джеки как рови с лопата сред още топлата пепел и отделя неизгорелите кости и парчета от кости: една съвсем малка купчинка в сравнение с огромната власт, която упражняваше приживе Хелсингфорт. После залива останките с бензин и напълно ги унищожава.
Остава да намерим гилзите от револвера и от карабината и да избършем локвата кръв край басейна.
— Аз ще свърша тая работа — казва Джеки. — А през това време вие вземете душ, облечете се и пригответе по едно кафе. Чувствувам, че ще имам нужда от една чашка.
Тъкмо съм се справил с домакинските си задължения, когато тя влиза в кухнята и казва, че за късмет имало фонтанче и канал за оттичане. В същия миг иззвънява телефонът. За момент се стъписваме, после Джеки изправя рамене и рязко заявява:
— Аз ще говоря.
Последвам я във всекидневната и щом вдига слушалката, аз грабвам другата подвижна слушалка.
— Лейтенат Дейвидсън слуша — изрича стегнато, по военному тя.
— На телефона е мистър Бароу.