— Трябва ли да повикам Хелсингфорт, мистър Бароу? — гласът й прозвучава рязко, безапелационно и леко заплашително.
Възхищавам се от толкова самоувереност.
— Не, не — отговаря той и мазният му глас потреперва. — Знаете, че забранява да я търсят по телефона. Позволих си да наруша заповедта, защото от патрулния граничен хеликоптер ни съобщиха по радиото, че са забелязали голям огън край бунгалото й. Обезпоких се.
— Запали се дърварникът — отвръща Джеки. — Хелсингфорт, Одри и Мартинели са тук. Вече догаря. Няма никаква опасност.
— О, толкова по-добре, толкова по-добре, толкова по-добре — възкликва Бароу и не знам защо тия три, изсипали се едно след друго „толкова по-добре“ веднага ми напомнят за тройната му брадичка. — Знаете ли, лейтенат Дейвидсън — додава той и гласът му прозвучава така меко, леко, предпазливо, сякаш стъпва по стъкло, — колко време смята да остане сред нас Хелсингфорт?
Това „сред нас“ е шедьовър на куртизанска нежност.
— Заминава довечера с Одри — казва Джеки със същия отривист уставен тон. — Трябва да дойда след вечеря да ги взема с кола и да ги заведа на влака. Имате ли нещо спешно да предадете на Хелсингфорт, мистър Бароу?
— Не, не — изплашва се той, сякаш стъклото, по което стъпва, се е счупило под краката му. — Даже не е необходимо да й казвате, че съм се обаждал.
— О’кей, мистър Бароу — отсича Джеки и затваря телефона.
— Ралф — обръща се тя веднага към мен, — не трябва и много рано да се прибираме. Така че имаме време. Сега ще ми разкажете подробно какво се случи.
Изслушва обстойния ми доклад и когато свършвам, заговаря загрижено:
— Знаехме, че във Вашингтон Хелсингфорт „е продала“ ваксината ви на администрацията на Бедфорд и е получила в замяна огромни финансови компенсации заедно с данъчни привилегии. Имаме доказателства за тази срамна сделка и ще ги публикуваме, когато му дойде времето. Известно ни беше също, че са й дали пълна свобода на действие, за да ви отстрани.
— Затова ли бяхте толкова разтревожена, когато ме доведохте тук?
— Да, Ралф. И аз също имах пълна свобода на действие, за да ви защищавам. Не беше лесно. С удоволствие щях да ликвидирам Хелсингфорт още когато дойдохме. Но какво щях да правя с Одри! През цялото време, докато бяхте в залата с басейна, следях с бинокъла всяко ваше движение. Но после стъклата се замъглиха и след повторното влизане на Одри вече не виждах нищо.
— Не чухте ли изстрела?
— Не.
Изправя се.
— Ще хвърля един последен поглед, преди да тръгнем, Ралф.
Обикаля стаите и сивите й очи оглеждат всичко. Аз я следвам, но много по-разсеяно. Когато се озоваваме във входното антре, тя взема карабината и с бързо движение, едновременно на ръка, глава и рамо, я премята на гърба си.
— Джеки — спирам я аз, — още нещо. Кога трябва да замина от Блувил? Знаете ли?
Тя ме поглежда и необяснимо защо сивите очи заискряват.
— Тази вечер.
— Тръгвам тази вечер?
Кимва ми утвърдително. Гледам я невярващ.
— На двадесет и осми!
— Защо? — усмихва се тя. — На двадесет и осми не ви ли е удобно?
— Много ми е удобно на двадесет и осми.
— Помислих, че сте суеверен. Така или иначе не се тревожете. Не може да се провалим. Аз съм организирала всичко.
— Заминавам с Дейв, нали?
Изсмиване.
— Заминавате с Дейв, но не заминавате само с него.
— Как, няма ли да бъдем само двамата?
— Не гледайте така разтревожено, Ралф. „Ние“ е отпуснало малко повече: заминавате с Дейв, с Буридж…
— С Буридж! — възкликвам аз.
— Почакайте — разсмива се пак Джеки, но този път победоносно. — Не съм свършила. Заминавате с Дейв, с Буридж и… с мен.
Зинвам от изумление.
— С вас?
— Налага се — отвръща тя, гледайки ме право в очите и додава. — Няма да бъде особено препоръчително за мен да остана в Блувил. Бременна съм.
— Сигурна ли сте? — питам аз и преглъщам.
— Две седмици закъснение и положителна проба. Отключва входната врата и пак се извръща към мен.
Очите й блестят.
— Е, Ралф, не правете такава физиономия. Това си е моя работа. Не е ваша. — И издува устни и бузи като хлапе. — Ако е момче, както се надявам, ще го кръстя Майкъл Бедфорд Дейвидсън.
Набляга на социално определящото име, разсмива се неудържимо на собствената си шега и ме потупва доста яко по ръката. После с отривисто движение на раменете намества карабината на гърба си и излиза, кипреста под слънцето, оставяйки на мен да затворя вратата. Когато се обръщам, виждам я в гръб как се запътва към конюшнята с вдигната глава и изправени рамене.
Когато бягството ви е организирано от началничка-та на милиционерките, натоварени да ви пазят, то „не може да се провали“, както казва Джеки. То не беше и никак героично, въпреки че пресата в Канада, а после и в Европа вдигна със задна дата голям шум, който в отделни случаи бе подхранван от самите журналисти, а те доста се увличаха. Всички интервюиращи, които, особено в Европа, ме въртяха на шиш, неизменно ме поздравяваха за „изобретателността“ на бягството ми. Неизменно им отговарях, че тази хитрост не съм я измислил аз, а Бу-ридж. И те неизменно продължаваха в статиите си да я приписват на мен. За по-лесно, предполагам. Тъй като бях най-известният от бегълците, цялата слава за бягството трябваше да се падне на мен, както на генерал — славата за битка, спечелена от неговите подчинени.