Изчистена от всякакви разкрасявания, истината е следната: ролята ми в тази история се ограничаваше да върша точно онова, което ми заповядваха. И цялата заслуга в същност се пада на жените: на Буридж, която измисли въпросната хитрост, на Джеки, която, изхождайки от тази хитрост, разработи плана за действие и точното разпределение на времето.
В случая става въпрос, разбира се, за методологията на бягството, защото то принципно било решено от генералния щаб на „ние“ някъде из Съединените щати, веднага щом научил, че ваксината скоро ще бъде готова. Била предоставена обаче голяма свобода на действие и на местно равнище, и начинът и датата на бягството били определени в Блувил от съвет в много стеснен състав на няколко поредни заседания, нито едно от които не траело повече от половин час.
Когато по-късно, попитах Буридж къде е намерило „ние“ толкова сигурно място за съвещанията си в Блувил, тя ми отговори: в детското отделение на плувния басейн в часовете, когато малките се къпеха. Вдигаха такава врява, че всякакво подслушване бе изключено. После ме поглежда със засмени очи:
— Ти, предполагам, си мислел, че дрънкаме глупости…
— Да, отвръщам аз, засрамен със закъснение.
Тя се разсмива:
— Дръндрън, а!
— Да, така беше.
Отново се разсмива.
— Тъкмо такова впечатление искахме да създадем. Знаехме, че можем да разчитаме на старите сексуалистки рефлекси. Между другото, заради нашите „дрънканици“ мистър Бароу все задяваше жена си.
— Какво? Нима мисис Бароу участвуваше в тези съвети?
Буридж ме поглежда, а в очите й заиграва пламъче.
— Мисис Бароу беше ръководителката на „ние“ в Блувил.
След което замълчава, за да се наслади на учудването ми.
— Именно мисис Бароу привлече Рита. Заварила я да рови в кошчето за отпадъци на мъжа й. А Рита привлече Джеки, известно ти е как (кратко изсмиване). И много други след Джеки. Рита просто е родена за такава работа. Спомняш ли си, че правеше кукли? Тя имаше почти безпогрешен нюх да открива сред самотните жени ония, които бяха устояли с майчиния си инстинкт на бедфордистката пропаганда. Подаряваше им по една от своите кукли и ако я приемеха с удоволствие, започваше словесната атака.
Отново си правя на ум самокритика. Знаех, че имаше някаква „история с куклите“ сред самотните жени в лагера и мистър Бароу бе забранил на края, цитирам „това смешно забавление“. Но за мен — уви и за него — то бе празна работа. Не бях обърнал внимание. Едва днес откривам политическия й подтекст.
Поглеждам Буридж с уважение.
— А какво стана след забраната на мистър Бароу?
— О, беше прекрасно! — отговаря тя със светнали очи. Каква услуга само направи старият кастрат на нашето дело! И то без да подозира! След забраната куклата мина в нелегалност и се превърна едва ли не в символ на съпротивата. Стана — в пълния смисъл на думата — „забраненият плод“! Често правеха обиски и по време на тия обиски — предупреждаваше ни мисис Бароу — неизменно намираха кукли. Но у кого? У шпионките и у бедфордистките… Така се отървавахме от тях. А колкото до куклите, манията стана всеобща. Всички започнаха скришом да майсторят кукли и да им шият рокли и бельо. Самотните жени свикнаха да се събират тайно да сплетничат и да си показват „бебетата“. Даже милиционерките се запалиха! Джеки затваряше очи или по-точно затваряше само едното око, засичаше „грижовните майки“ в редовете на милицията, съобщаваше за тях на Рита и Рита веднага минаваше в действие.
Когато попитах Буридж как й хрумна онази хитрост за бягството ни, тя отговори: „От ревност.“ Ужасно ревнувах, Ралф, и то от всички жени, които бяха край теб: Анита, Крофорд, Хелсингфорт, Джеки, Пуси и най-вече от Бес. Да, от Бес! Знам, абсурдно е. Но неизвестно защо у мен се получи едно отрицателно зафиксиране към Бес. Мразех я, без да съм я виждала. Струваше ми се крайно несправедливо това, което е забранено за една честна лаборантка, да бъде позволено на една курва. Знаех по твоето описание (ти описваш така добре!), че Бес е горе-долу с моя ръст и телосложение и може би ще ми се смееш, но една вечер в стаята си се гримирах като нея — изкуствени мигли, ярки сенки на очите, кървавочервени устни. Тъкмо в този момент дойде Джеки и от сърце се смя, после отиде да ми донесе една руса перука, която беше конфискувала от някаква милиционерка. Сложих я и нали Джеки познаваше Бес — беше я проверявала на входа — ми каза, че приликата била удивителна. И ми подхвърли да дойда, така както съм се маскирала, в 9 часа вечерта у вас да ти взема една малка „проба“. Цял час лудо се забавлявахме с тази идея, разчопляхме я от всички страни: един вид отдушник, предполагам, на сексуалната ни фрустрация, която все повече ни измъчваше. Тази нощ, а и следващите нощи все сънувах, че премахвам Бес, заемам нейното място, чукам на вратата ти… Та това е, Ралф, няма никаква загадка: от този сън се роди хрумването ми…