Ето сега, час по час, сценарият на бягството.
В осем часа, след вечеря, казвам на Дейв да се прибере право у дома, а аз отивам в лабораторията, където бледа и напрегната, ме чака Буридж и ми предава уискито с разтвореното в него приспивателно. Ваксината не трябваше да вземам, бяхме се уговорили тя да се погрижи за нея.
В осем и четвърт съм у дома или по-точно в стаята на Дейв. И както ме помоли Джеки, сядам, без да промълвя нито дума, вземам лист хартия и написвам с флумастер какво ще стане и какво точно Дейв трябва да направи. После му подавам листа и го наблюдавам, докато чете. Изопва рамене, пламва, изпъчва гърди и очите му заискряват. Пред мен е едно много щастливо момче. „Приключенията на Хъкълбери Фин“ продължават, но с главни действуващи лица баща му и той самият, и то не на сал, а съвсем на сухо, в една камионетка „Форд“. Навеждам се през рамото му и подчертавам с пръст отнасящите се за него нареждания на „ние“. Със светнало, развълнувано лице Дейв ги чете и препрочита и по движението на устните му разбирам, че ги учи наизуст. Изкушавам се да го грабна и да го прегърна, но съобразявам точно навреме, че едно такова поведение в разрез със стереотипите на приключението може само да го смути. Донасям му от кухнята кибрит и му го подавам. Сериозно, едва ли не с религиозна съсредоточеност той изгаря листа. Не искам да развалям хубавите мигове, като ги продължавам повече, отколкото трябва. Оставям го. Но на излизане го потупвам по рамото и му намигам — това, предполагам, в най-добрата филмова традиция на суровото мъжко приятелство.
Отивам в стаята си, нищо не трябва да вземам със себе си, освен чантата с бележките си, така че нямам какво да правя до девет часа.
Тези четиридесет и пет минути бездейно чакане бяха най-тежките мигове от цялото ми бягство. Ако бях поне пушач, щях да се отдам на любимата си отрова. Макар че в такъв случай по всяка вероятност нямаше да забележа, че пуша. Вземам най-приемливото решение: вместо да крача напред-назад, изтягам се на леглото. И само след няколко минути ме обзема чувство, което и до днес ме учудва. Обхождам с поглед стаята и изведнъж изпитвам силно, пронизващо съжаление, че я напускам.
А в нея няма нищо привлекателно. Студена зиме, гореща лете, с простички мебели, с малко удобства, със скъперническа светлина, идеща от единствения прозорец, с отчайващ изглед към телената ограда и бараката на милиционерките. А какви спомени, свързани с тази стая! Едно легло, в което съм прекарвал повече безсънни нощи и съм сънувал кошмари, отколкото спокойно да спя. Една ниска масичка, имитация на махагоново дърво, пред която толкова често съм седял, без да чета, без да пиша, да преживявам наново униженията си, да се измъчвам в очакване на Анита или да си мисля с голяма тревога за бъдещето си. Да, но все пак си беше моето местенце! Бърлогата, в която се криех да си ближа раните. Сега я напускам, но оставям в нея нещичко от моята козина, от моята миризма, от моята топлина и няколко месеца от живота си.
Когато в девет часа Бес и Рикардо почукват на вратата, посрещам ги трескав, но и доста доволен, че мога да се облегна на установения вече помежду ни ред. В кухнята, където Рикардо чака, наливам му последната си чаша чисто уиски. После отивам при Бес в стаята, но не обръщам особено внимание на професионалното й въодушевление, дори след като се оплаква колко съм бавен и ме обвинява, че „имала конкуренция“. Ето че най-после се озоваваме при Рикардо в кухнята и аз с треперещи ръце изваждам от единствения стенен шкаф, който се заключва, предадената ми от Буридж бутилка. Макар и да съм получил уверението, че в нея няма нищо опасно, аз се чувствувам като истински отровител, когато наливам и на двамата по една пълна чаша уиски с приспивателно. И губя не малко време, след като заспиват, опрели лакти на масата, да им прислушвам сърцето и да им меря пулса.