— Какво чакате още, че не сваляте престилката на Рикардо и не я обличате? — втурва се в кухнята Буридж, гримирана, нагласена с перука, просто да не я познаеш.
И точно тук идва единственият опасен момент от бягството. В девет и половина всичко е готово: Буридж — на волана на камионетката, аз — до нея с бялото кепе, нахлупено до очите, преструвайки се на пиян; отзад — завит презглава в одеяла — Дейв; вдясно от него — хладилната камера, където ваксината е поставена до епруветките на Бес и която, надявам се, рано или късно ще ги направи безпредметни.
Бялата камионетка спира до наблюдателната кула. Вече е тъмно, а лампите в лагера все още не са запалени. Буридж подава двата ни пропуска на лостовата, която дълго ги оглежда, преди да й върне, сякаш с неохота, личните ни карти. Отпуснат на седалката, поглеждам към милиционерката само с крайчеца на окото, но това ми е достатъчно, за да разбера веднага, че тази едра дръглеста кобила с пъпчиво лице е заядлив човек. Тя подозрително наднича през вратата:
— Защо не кара шофьорът?
— Защото е пиян — отговаря Буридж провлачено и хрипливо.
— Защо?
— Не мога да забраня на клиентите да го черпят — отвръща Буридж, попадайки невероятно точно в съответния тон.
— Кой го черпи? — сопва се милиционерката.
— Доктор Мартинели.
— Ще докладвам за него — казва тя злобно. (Изглежда, не ме обича, бог знае защо.)
— Ами ако забранявам, мойто момиче — подхваща Буридж, — на клиентите да се черпят и да черпят Рикардо, аз мойта работа не мога да я върша.
Милиционерката се изчервява. Виждам, че разговорът с една безпътна жена й струва много и че й се ще да сложи край. Но не го прави. Колкото повече я гледам, толкова по-малко ми харесват и издадената челюст, и тесните й устни. Упорита жена.
— Ще докладвам и за шофьора.
— О’кей — съгласява се Буридж.
И тогава тя допуска грешка, първата от началото на разправията. Включва на скорост и моторът задира. Милицонерката сухо й заповядва:
— Спрете двигателя, слезте и отворете страничната врата.
Насилвам се да остана неподвижен, но цялото ми тяло се напряга и сърцето ми заблъсква в ребрата. Мълчание. Буридж се окопитва. Изключва двигателя и казва провлачено и злорадо:
— Мойто момиче, там има само сперма в камера. Милиционерката трепва, сякаш са я зашлевили. Но не отстъпва. Напротив:
— Чухте ли ме?
— А, да си имаме уважението — повишава тон Буридж. — Все пак трябва да се знай кой за к’во отговаря! Казвам ви — нямате право да пипате спермата в камерата!
— Правете каквото ви казвам — сопва се оная.
— Ами, щом настоявате толкова много, повикайте лейтенантката — отвръща Буридж с удивително спокойствие. — Ще отворя само в нейно присъствие.
Извън кожата си съм от страх и от яд и най-много ме е яд на Джеки. Беше обещала да бъде тук за проверката. Всичко може да се провали заради нея. Къде се бави?
— Станете от мястото си — нарежда сухо милиционерката.
Буридж се подчинява, но е разбрала какво цели. И като излиза от колата, обръща се, навежда се, грабва ключовете и ги пъха в джоба си.
— Дайте ми ключовете — разярява се милиционерката.
— Мойто момиче — казва й Буридж, — тая сперма е федерална собственост. Никой освен мен няма право да я пипне.
Най-неочаквано милиционерката сваля карабината от рамо и насочва дулото към гърдите на Буридж. Забелязвам, че ръцете й треперят.
— Дайте ми ключовете — повтаря тя с безизразен глас.
Решавам да се намеся. Минавам на мястото на Буридж зад волана, подавам навън глава, уж леко замаян от алкохола и казвам с приблизителен испански акцент:
— Сеньора солдате, не може да стреляте срещу сеньора Бес. Тя е федерална служителка.
— Не ми викайте „сеньора“ — изкрещява милиционерката.
Надъхана на всичкото отгоре!
— Да, сеньора — отвръщам глупаво аз.
В същия момент лакътът ми натиска клаксона и се чува кратко изсвирване. Става случайно, но ще се възползвам от тази случайност: изведнъж омеквам и пиянски отпущам глава и ръце върху волана. Клаксонът засвирва продължително и режещият и равен звук заглушава гласа на милиционерката, която, предполагам, крещи заповеди и заплахи. С крайчеца на окото зървам как караулните изскачат от бараката. Те са пет или шест, с оръжие в ръка, настръхнали. Суматоха. Пълно объркване. Крясъци, едва чуващи се от клаксона. Най-разнообразни ругатни по мой адрес. Няколко чифта ръце, и то не от съвсем нежните, ме разтърсват, за да ме накарат да пусна волана, но въпреки ударите аз здраво съм се вкопчил в него, докато най-после виждам Джеки.