Зачервена, с искрящи очи, тя се задава тичешком от лагера. Заплющяват заповеди. Караулните засрамено се прибират в бараката. Милиционерката застава мирно и замръзва на мястото си. Раздрусват я здравата. Раздрусват и Буридж, и мен. Джеки поисква ключовете, изпраща милиционерката да включи осветлението на лагера, отваря и затваря шумно страничната врата на камионетката, връща ключовете и на Буридж и навеждайки се, прошепва разярено: Не спазихте часа, дошли сте на контролата пет минути по-рано.
Поглеждам часовника си. Права е. Виновна е Буридж, тя толкова много ме караше да бързам, когато прислушвах заспалите Бес и Рикардо. Намествам бялата си шапчица и сядам на мястото си. Тогава забелязвам, че устата ми кърви и ме болят венците. Тези мили момичета добре са ме наредили с юмруците си.
Потегляме. Блувил и наблюдателната кула се смаляват зад нас. Избърсвам наранената си уста с носната кърпа. В този миг се чувствувам преди всичко унижен — от начина, по който се отнесоха с мен, от дегизирането ми, от мустаците ми, от зелената значка, която пари гърдите ми. Ако не се боях отново да наруша заповедите, щях да я изхвърля през прозореца. Да, съвсем не напущам Блувил достойно.
Камионетката се движи с малка скорост по някакъв черен път; подрусва от време на време. Буридж смъква забрадката и перуката, разтърсва червени коси, обръща се към мен и изведнъж ядно изтърсва:
— Виждам, че все пак сте способен на инициатива, когато трябва да се притечете на помощ на сина си.
Подскачам. Това вече е прекалено! Това е върхът на несправедливостта! Сякаш не съм се притекъл на помощ и на нея! Или пък „ние“, откакто е поело работата в свои ръце, ми е предоставило и най-малката възможност нещо да решавам. Улавям те в сексуалистки рефлекси, Буридж, и то на местопрестъплението! Както преди с жените, така сега към мен се отнасят като към малолетен: не ме питат за нищо, забраняват ми да предприемам каквото и да е, а когато не правя нищо, упрекват ме! Притиснал кърпа до устата, без да пророня дума, аз се отдръпвам на седалката си и отвръщайки очи от шофьора, се заглеждам в нощта.
Мрачна картина на близкото ми бъдеще: Дейв и грижите ми по него. Една ревнива жена, чиято ревност се разпростира и върху Дейв. Друга жена, бременна от мен и която бяга заедно с нас. И едната, и другата си приписват права върху мен, защото ме „охранявали“. О, да, забравих нежната си законна съпруга Анита, с която, доколкото ми е известно, не съм се развел. Имам чувството, че съм сменил един затвор с друг.
Гледам навън в тъмното. Венците ми кървят. От време на време изплювам по малко кръв в кърпата си. Колко горчиви в същност се оказват първите ми минути свобода.
На около два километра след Блувил Буридж отбива камионетката със загасени светлини в дясната канавка на пътя. Чакаме безмълвно. Появява се джип, от прозореца се подава глава — това е Джеки, задминава ни бавно и ни прави знак да я последваме.
След около шест или седем километра джипът излиза от шосето и поема по черен път, виещ се между боровете. Здрачен светлик, при който е трудно да се кара без фарове, но изведнъж просветва, когато излизаме на една поляна. Джеки слиза от джипа и идва да ни каже:
— Не излизайте от камионетката, не говорете и не се тревожете, ако чуете изстрели. После се връща при джипа, сваля униформата си и нахлузва стари зеленикави джинси, издути на коленете, и кафяво поло с прикачена на левия ръкав жълта лента. Стяга върху тях колана с револвера, прехвърля през рамо карабината, навива униформата си на топка, хвърля я отзад в джипа и тръгва с малък радиопредавател в ръце. Бързо я изгубвам от поглед между боровете.
Отново дълго чакане. Изведнъж започва яростна престрелка. Посягам към дръжката на вратата и Буридж ме попитва:
— Къде отивате?
— Да кажа на Дейв да не се плаши.
— Стойте на мястото си. Не чухте ли заповедите?
Вдигам рамене, излизам от колата, отварям страничната врата и тихичко се обаждам на Дейв. Опипвам лицето му. Изпотил се е под плътно подпъхнатите одеяла. Отвивам го и надавам ухо. Стрелбата продължава. Връщам се и сядам до Буридж, която ме скастря:
— Чудесно! Не се притеснявайте! Затръшнете вратата!
Но какво значение може да има такъв слаб шум сред оглушителната пукотевица? Толкова е нелепо, че даже не отговарям. Ала ми се ще да скръцна със зъби. В този миг е останала твърде малко обич между мен и Буридж.
Стрелбата отслабва, отекват още три-четири изстрела и всичко стихва. Радвам се на настъпилата тишина, макар и да знам, че скоро ще свикна с нея и утехата ми ще е краткотрайна. Отново дълго чакане и ето че от мрака, в който все още се процежда малко светлина, бързо изплува открояващият се сред боровете тъмен силует на Джеки; тя е без предавател, без оръжие, но с ослепителна усмивка.