— В кърпа е вързано! — виква тя поривисто, когато се приближава до нас.
Подкарва колата, прави обратен завой и излиза на пътя със запалени светлини. Ние потегляме след нея.
След три километра ни спира въоръжена група или по-точно спира Джеки. Фаровете на камионетката осветяват ярко целия отряд: момичета и момчета по на двадесет години, облечени като Джеки със зеленикави джинси, кафяво поло и жълта лента на ръката. Едно момиче се приближава към камионетката.
— Ти ли си докторът с ваксината? — пита весело то.
— Аз съм.
— Покажи си главата да те видя.
Подчинявам се.
— Ей, татенце, та ти си имал симпатична физиономия! — повдига се то леко и ме целува по устата.
Не знам дали да се натъжа от обръщението, или да се зарадвам на целувката. Затова казвам първото, което ми идва наум:
— Как е, върви ли партизанството?
— Бомба е — разсмива се то.
Разсмива се отново и се отдалечава с широка, равна стъпка. Май че не беше много чисто, така ми се стори. Но устните му бяха свежи и целувката му имаше при-вкус на трева. Потегляме бавно. Младежите размахват оръжие, когато минаваме покрай тях. За първи път усещам полъха на свободата. Хвърлям помирителен поглед на Буридж. Тя е бледа и напрегната на волана.
Митницата откъм американска страна е в ръцете на друга въоръжена група, по-многобройна, но далеч по-малко шумна. Виждам и неколцина „старчоци“. Изцапани, уморени лица. Може би са понесли загуби в акцията.
Съвсем кратко спиране на канадската митница. Явно, чакат ни. Едно насочване на електрическото фенерче към лицето ми и към лицето на Буридж, махване с ръка и ние минаваме, без да показваме никакви документи. Буридж въздъхва и спира няколко метра по-далеч камионетката.
— Ралф, моля ви, минете на волана.
Сменяме си местата и аз надниквам при Дейв да му кажа, че може да махне одеялата и да се изтегне по-удобно. Когато потеглям, пак след джипа на Джеки, от всички страни — отпред, отстрани, отзад — ни обгражда рояк от моторизирани милиционерки. Охраняването продължава, но вече от канадска страна.
Някъде далеч зад нас започва силна престрелка.
— Контраатакуват ли? — питам аз.
Буридж поглежда часовника си и поклаща глава:
— Третият въоръжен отряд превзема Блувил.
— И каква е целта на тази операция? — повдигам аз вежди.
— Целите са три — казва тя бледа, свила се на седалката.
Забелязвам, че е много уморена, но не е загубила нищо от присъщата си методичност.
— Първо: да унищожат предавателния пост в Блувил. Второ: да отвлекат най-застрашените хора — мисис Бароу, Рита, Грейбъл, Пиърс, Смит и Стинови. Трето: да сложат ръка върху бордовия дневник на проекта „Джеспърсън“. От само себе си се разбира, че ще отвлекат и Джеспърсън, но не по същите съображения и ние очакваме от него да даде свидетелски показания и да си направи самокритика.
Замълчавам. Възхищавам се. „Ние“ нищо не е пропуснало. С разкриването на проекта „Джеспърсън“ военната машина, насочена срещу Бедфорд, се сдобива с още едно опасно оръжие.
Прехвърлям тия мисли из главата си, когато Буридж, закрила лице с ръцете си, се свива одве и избухва в плач. За миг се стъписвам. После полека казвам:
— Буридж…
— Оставете ме на мира! — отвръща тя, без да сваля ръце.
Далеч не насърчаващи слова. Все пак протягам дясната ръка и я докосвам по рамото. Ръката ми е веднага отблъсната.
— Не ме докосвайте, сексуалист такъв! — вика тя през сълзи.
— Какво пак! Какво съм казал…
— Не сте казали, помислили сте го…
— А, вече чувате и мислите ми!
— Спестете ми недодяланата си ирония.
Естествено, моята ирония може да бъде само недодялана.
— И какво по-точно съм си помислил?
— Когато се явих пет минути по-рано на пропуска, вие го счетохте за проява на женско лекомислие.
— Съвсем не. Грешката беше и моя.
Нищо обаче вече не може да я спре.
— На поляната, когато ви забраних да излезете от колата, за да успокоите Дейв, вие ме обвинихте в безчувственост.
— Не. Вие си бяхте уставна. Не и аз.
— И сега, когато се разплаках…
— Грешите! Помислих си, че обществото, в което живеем, ви позволява да плачете, а на мен — не!
След което й подавам носна кърпа, бяла като белия гълъб на Ноевия ковчег. Хлипанията се разреждат. Ръцете се спускат надолу, показва се лицето. И след още няколко леки пристъпа настъпва затишие. Но и аз самият чувствувам буца в гърлото си. В края на краищата и омировите герои плачат.