— Ох, Ралф — възкликва Буридж, — как се изплаших, как само се изплаших, когато оная дръглеста мръсница ми заповяда да отворя страничната врата на камионетката.
— Много добре се измъкнахте.
— Ами, аз! Вие, Ралф, вие спасихте положението. Бяхте чудесен! И всичко бе така неочаквано! Нали сте чувствителен, досега мислех, че падате и малко пъзльо.
— Благодаря.
Не ме чува. В главата й, в устата й добродетелите ми нарастват с всяка измината секунда.
— Горкичкият ми Ралф! Колко мъчно ми беше за вас! А вие стоически понасяхте ударите. Вкопчен във волана като мъничък булдог.
— „Мъничък“ може би не беше необходимо да се казва.
Тя се засмива, приближава се до мен на двойната седалка и ми хвърля „вързало“. Улавям го с десницата си. Ето го и пристанището. Спокойни води. Приятен бриз. Закотвяме се един до друг. Вече и дума не става, че „съм способен на инициатива само когато трябва да се притека на помощ на сина си“. Мълчание. Двете ни мачти се поклащат редом.
Скоро обаче трябва да отпусна пръстите й. Необходими ми са и двете ръце, за да карам. Но все пак вече съм по-спокоен. Трудно ми беше да поддържам такъв разговор, вперил очи в задните светлини на джипа и приглушаван от грохота на мотоциклетистките.
След три часа джипът прекосява едно летище — военно, както изглежда — и ни отвежда право в зиналата паст на един транспортен самолет, която ни поглъща заедно с камионетката. Имат нужда от нея, предполагам, като „веществено доказателство“. Преди това измъкнах Дейв от завивките. Спеше!
Но в самолета веднага се разсъни. Големите му, обрамчени с черни мигли очи гледат живо и изпитателно от триъгълното му личице — и тъй като вече се унасям в дрямка, безкрайно съм благодарен на Джеки, че се заема с него и започва да му разказва епични истории. Отпускам се на седалката, стягам колана и затварям очи.
— Сега не е време за спане, Ралф — казва ми Буридж и сяда до мен. — Имам работа за вас.
Повдигам клепачи. Пред мен е Буридж, ново издание: сресана, с ведро лице, с бързи рефлекси и ясни слова. Толкова е свежа, сякаш току-що е станала от сън и излиза от банята.
— Ето текстът на изказването ви по канадската телевизия. Не бива да го четете, а все едно че импровизирате. Полетът ни трае половин час. Ще ви интервюират при: пристигането ни. Така че имате половин час да научите текста.
— За всичко сте помислили! — забелязвам аз кисело. — Вие ли го написахте?
— О, не! Изготвен е на много по-високо равнище. Допускате ли, че ще ви оставят да говорите каквото ви падне.
— Не съм глупак!
— Хайде, скъпи ми, мъничък Ралф, не се засягайте!
Нежно набляга на „мъничък“ и навеждайки се, бръсва лицето ми с разкошните си червени коси. Помирисвам ги и установявам, че са измити и парфюмирани. Слава богу, женствеността не е умряла. Кой мъж би помислил да си измие косите, преди да бяга? Поглеждам Буридж. Обичам повече от всякога този неукротим пол.
В прозаичната версия на нещата от живота се казва, че мъжът обладава жената. А защо да не може да се каже, че жената „приласкава“ Мъжа? И точно това прави сега Буридж — от психологическа гледна точка. Тя ме при-ласкава — едно много приятно усещане — с косите си, с очите си, с усмивката си, с пръстите си. Да не забравяме и гласа й.
— Не сте глупак — додава тя, — но сте политически незрял. С вашите артистични данни, Ралф, ще кажете този текст блестящо. Трябва. Всичко е претеглено. Всяка дума трябва да въздействува.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Думите наистина въздействуваха. Една седмица след моите разкрития Конгресът на Съединените щати подведе под съдебна отговорност президентката Бедфорд.
Не си приписвам славата за това. Моята заслуга е скромна: ръководех един колектив, който създаде ваксината срещу енцефалит 16. За останалото бях инструмент в ръцете на „ние“. Инструмент с ограничени умения, но способен при изпълнението, както казва Буридж, да прояви известна самоинициатива.
В същност аз само се оказах съкрушителното доказателство за обвиненията, които причиниха гибелта на Бедфорд. Аз лично като свидетел казах, че, тъй като субсидираше изследванията ни, тя се е споразумяла с Хелсингфорт ваксината да не се приложи на практика.
Показанията ми нямаше да имат такава тежест, ако не бяха потвърдени по канадската телевизия от мисис Бароу. Тя разказа за някои разговори между Хелсингфорт и мъжа й, които доказваха не само съществуващия заговор срещу моята ваксина, но и срещу самия мен.
Тогава Джеспърсън — щом се оказа в ръцете на „ние“ и се озова здрав и читав в Канада, отрече бедфордизма — пожела публично да разясни основната задача на проекта, който ръководеше: да се направи каладиум сегинум без вкус, без мирис и без цвят.