Самокритиката му се превърна в пресконференция по канадската телевизия: глутницата журналисти здраво го разтърси. Той се оправдаваше доста вяло, но поради тази именно вялост оправданието му прозвуча някак по-приемливо: нямал ясна представа, обясняваше той, за какво точно би могла да използва откритията му администрацията на Бедфорд. Създаде впечатлението, че е добър химик, който не иска да види по-далеч от химията си и е издигнал, за лично удобство или от умствена леност, непроницаема преграда между науката и съвестта си.
На края „ние“ показа по телевизията и най-изненадващия си свидетел: Алина Мърдок, съветничка на президентката в Белия дом, двадесет и осем годишна, неомъжена. Тя разказа с най-големи подробности, документирайки се с фотокопия и магнетофонни записи, за финансовата сделка, по силата на която Хелсингфорт се задължавала пред президентката да не пуща в производство ваксината.
Нейните показания направиха огромно впечатление на световното обществено мнение: поставяха всички кубчета от играта по местата им и така подредена, тя възпроизвеждаше картина с ослепителна яснота: в името на една порочна философия администрацията на Бедфорд бе взела цяла поредица от мерки, целящи унищожението или, което се свеждаше до същото, неопазването на мъжкото население в Съединените щати.
Очаквах да призоват и Джеки да свидетелствува поне за опита за убийство на Хелсингфорт срещу моята особа. Но това не стана и Буридж ми обясни, че „ние“ решило да премълчи както за личните ми отношения с Хелсингфорт, така и за сполетялото нея и Одри. Негласната теза на „ние“ беше, мисля аз, че жената на Цезар — в случая аз — не бива да попада под подозрение и че моят виден образ много би пострадал от насилието и еротизма на въпросния епизод33.
На края трябва да се подчертае, че операцията, насочена срещу Бедфорд, не би била осъществима без дейната подкрепа на властите в Отава.
В действителност „ние“ поддържаше отдавна тесни връзки с президентката Колет Лаграфьой, за чиято изненадваща епистоларна идилия с френския президент ми бе разказала Анита и която също като своя писмовен събеседник беше необикновена личност. Необикновена първо дори с ръста си. Никога френската думичка „мъничка“, с това, което носи в себе си едновременно като женственост в съдържанието и като нежност в обръщението, не е била по-точно употребявана за човешко същество. Френскоговорещите канадци, които бяха толкова доволни, че президентката носи име „съвсем по тяхному“, я наричаха, и то не без известна обич, „това мъничко женче“. Без високи токове — а нейните не бяха от най-скромните — тя сигурно не бе по-висока от метър и петдесет. Но бе така добре сложена и пропорциите й — така съвършени, че създаваше впечатлението за много по-голяма „завършеност“ от неизбежно по-едрите хора, който я обкръжаваха. Когато ме прие за първи път — после се срещнахме неколкократно, защото тя искаше да се посъветва с мен за леки нервни смущения, — аз бях приятно изненадан от фината й кожа и хубавия й тен, едновременно матов и свеж. Носът й далеч не беше класически, широк в основата и вирнат, но без да разваля линията на лицето й, той му придаваше закачливо изражение. И на края — най-хубавото запазих на последно място — черни, извънредно привлекателни очи, чието късогледство — тя почти никога не носеше очила — я правеше още по-чаровна.
Лаграфьой беше член на ДОЖ, но съвсем чужда на бедфордисткия фанатизъм. И начинът, по който анализираше взаимоотношенията между двата пола, се оказваше много по различен от този на Дебора Грим. Тя заявяваше, че мизогинията у мъжете е предразсъдък, всеобщ, повърхностен, но същевременно трудно изкореним, защото е проява на определена култура, а не израз на осмислена позиция. Така че не бива да се сърдим на мъжете за техния сексуализъм: внушен им е бил от даден тип цивилизация и ако предопределя постъпките им, то в повечето случаи е, без те самите да го осъзнават. Истинска лудост е да се отговори на тяхната мизогиния с мъжемразство от бедфордистки тип. Въпросът е не да се мрази мъжа, а да се превъзпита. „Mend, not end“34 казваше Лаграфьой и тя лично хранеше голяма обич и уважение към човешкото животно, включително и към мъжките екземпляри и с ужас мислеше за „еднополовото му партеногенетично състояние“, към което така силно се стремеше Бедфорд.
„Това мъничко женче“ беше много храбро. Когато с активното й съучастничество избухна „скандалът Мартинели“, тя се противопостави много твърдо на натиска и заплахите на могъщия си съсед. И наистина, още след първото ми интервю по канадската телевизия Бедфорд предприе яростна кампания. Верните й средства за масова информация веднага ме представиха за безскрупулен човек, който не само бе откраднал ваксината от фирмата Хелсингфорт, но и разпространяваше най-долни клевети за Белия дом, чернеше доброто име на работодателя си, когото мамеше и в чието изчезване сигурно беше замесен. Бедфорд поиска същевременнно моето екстрадиране, както и ектрадирането на мисис Бароу, на Джеспърсън и на Алина Мърдок. И след като желанието й не бе удовлетворено, тя отзова посланика си и заплаши Лаграфьой с икономическа блокада и с военни действия.
33
„Ние“ се отказа и от евентуалните показания на Стин за клонирането. Смяташе, че не е необходимо да се хвърля сянка върху изследвания, които биха се оказали опасни само в един бедфордистки контекст.