Стинмайер наричаме „Стин“, защото мрази името си Ото, а жена му „Мъч“, защото той й вика така. Джеспърсън казва за Стин, че е „натежал от години, бели коси и пърхут“, но в същност сигурно не е на повече от шестдесет. Лицето му е прорязано от дълбоки бръчки и има няколко реда торбички под очите. А те, сивосини, притиснати отдолу от тези торбички, отгоре — от безбройните бръчици на клепачите, сякаш с огромно усилие си пробиват път до нас. Погледът обаче е жив, младежки, войнствен. Извън тясната си специалност Стин притежава огромна култура. Но физически не изглежда особено блестящо. По-дребен е може би и от мен, прегърбен, с тесни рамене и хлътнали гърди. При все това излиза на езда с Джеспърсън и мен всяка неделя следобед и покатери ли се веднъж върху малката кобила, която са намерили специално за него, не му липсва добра стойка. Има подчертано предпочитание към галопа, може би защото не обича да върви пеша. А походката му е много странна. Прави малки крачки, само от коленете надолу, без останалата част от тялото му да взема участие. Смешно изхвърля ходилата си — те са невероятно малки — на двете страни, като същевременно стъпва леко навътре.
И Стин е с добро сърце като жена си, но достъпът до него е труден. Винаги настръхнал, с войнствено сбърчени вежди, с презрително свити устни, той ругае, вика, проклина, мърмори, и то на няколко езика. А когато е съвсем побеснял, минава на идиш. По лицето му пробягват безброй тикове и има цял куп дребни мании, най-неприятната от които е непрекъснато да ви напомня, че е евреин, или което се свежда пак до същото, че вие не сте. И го прави, вперил във вас пронизващ поглед, едновременно предизвикателен и подозрителен, сякаш се опитва да открие и най-малкия атом антисемитизъм, който дотогава му е убягнал.
Стин е известен биолог и има много публикации, но признавам, че не съм чел неговите работи, докато той прояви достатъчно любопитство, за да се порови в книгите и брошурите, които купих чрез библиотеката на „замъка“. Така че е много добре осведомен за „проекта“, който ръководя, макар и да се преструва, че нищо не знае, за да не наруши изискваната от нас тайна. Говоря за Джеспърсън и за Стин, защото станахме приятели, но има и други научни работници, които се трудят по един от трите „проекта“. Живеят заедно с жените и децата си — всяка семейна клетка в отделна барака. Но се храним заедно в „замъка“. А вечер организираме там малки събирания, които се опитваме да пораздвижим. Пеем, танцуваме, дори правим театър. Ала всички тези забавления, както предполагам е при затворниците, стават сякаш насила и изглеждат малко нереални.
Аз очевидно не съм, затворник. Аз съм охраняван мъж, ОМ. Но ясно долавям, че в Блувил всички, с изключение на потърпевшите и съпругите им, произнасят инициалите „ОМ“ с насмешка. Не е по липса на добро възпитание. Ако наистина такова липсваше, лесно бихме се оправили, Не, то е много по-трудно уловимо. Създават у нас впечатлението, че ни търпят само заради работата ни, но че не ни дължат никакво уважение, още по-малко дружеско отношение.
Охраната, която са ни осигурили, може да бъде и отменена. Според крайно несправедливия договор, който трябваше да подпишем с мисис Хелсингфорт — без да я видим, никой никога не я е зървал — тя си запазва правото да прекрати, когато намери за добре охраняването ни и да ни изхвърли по свое усмотрение в мрака на външния свят.
Лично аз чувствувам да тегне върху мен още по-голяма несигурност, отколкото върху колегите ми. А би трябвало, като се има пред вид колко са важни изследванията ми, да не се боя от евентуално уволнение. Само че не е така. Съвсем не се чувствувам предпазен от подобно решение. Казвам „чувствувам“, защото интуицията ми се опира единствено на почти неосезаеми симптоми. А тя се засилва с всеки изминат ден. Оцелях, но живея със страх за бъдещето.
Въпреки че Дейв е с мен, чувствувам се малко самотен или по-точно казано изоставен. Анита, която сега властвува по върховете, от дясната страна на президентката Бедфорд, идва да ме види веднъж месечно. Всеки път изпитвам усещането, което има затворникът: времето между посещенията е много дълго, а самото посещение — твърде кратко. Затова посрещам Анита с известна тъга — и едва ли не с неохота. Още щом пристигне и вече ми се струва, че си е заминала.