Поддавайки се на рефлекс, който може да се нар; е само расистки, началничката на женските отряди във Вашингтон Ивлин Б. Кропър извършила огромна грешка. Тя съсредоточила по-голямата част от войските в града, за да спре настъплението на чернокожите, многобройни, но невъоръжени и така оголила фронта си срещу белите партизани, които обаче разполагали с огромни количества картечници, гранати, базуки. Преценявайки положението, те, естествено, масирано атакували рехавия кордон пред тях и след няколко часа ожесточени боеве превзели парка около Белия дом.
Устремът им веднага стихнал, щом се озовали там. Не смеели да влязат в дома, с който са свързани толкова светли а спомени, и го оглеждали мълчаливо, видимо объркани и изпълнени едва ли не с религиозно преклонение. В края на краищата, като не знаели какво да правят с победата си, а и съвсем далеч от мисълта да свалят насилствено правителството на САЩ, още по-малко да малтретирах президентката, те поискали от нея да приеме тяхна делегация.
Бедфорд седяла невъзмутимо в овалния салон със затворени врати и прозорци. Наредила предварително да й представят списък на делегатите. Изненадващо зачитащи протокола, въстаниците се подчинили. Когато най-после, след като минал през толкова много ръце, списъкът й бил предаден, тя внимателно го прочела. Имало пет имена. Първите четири били на жени. Петото било на мъж. Попитала дали е „А“ и като получила отрицателен отговор, тя пребледняла от ярост и рязко отказала да приеме делегацията.
Това, което станало после, можеше лесно да се предвиди. Партизаните нахлули в Белия дом, няколкото милиционерки, които го охранявали, започнали да стрелят и били убити, вратите — изкъртени, а Бедфорд — гонена от стая в стая. В последвалата суматоха, не можа да се установи със сигурност дали е било убийство, самоубийство или нещастен случай, президентката изхвърчала от един прозорец.
Избрана преди година за вицепрезидентка по „картончето“ на Шърман, след неговата смърт Бедфорд стана президентка. А когато тя умря, съгласно конституцията нейното място в Белия дом зае председателката на Сената.
Тази жена, която след Бедфорд заставаше начело на „най-могъщата държава в света“, беше почти непозната от широката публика. Казваше се Елизабет Хоуп. Разведена, омъжена за втори път и вдовица още след първия месец от епидемията, тя бе на четиридесет и осем години, грижеше се за четирите си деца от двата брака и преди да стане сенаторка, ръководела успешно едно промишлено предприятие за готово облекло.
Денят, в който новата президентка на САЩ положи клетва, малката група заточеници в Отава взе самолета за Вашингтон. Буридж, Бароу и Джеки сияеха от радост. Опасната им и смела борба завършваше с победа. И за тях, и за САЩ започваше нов живот: Елизабет Хоуп, неоспорима, но предпазлива водителка на антибедфордистката опозиция в Сената, бе една от нелегалните ръководителки в национален мащаб на „ние“.
В сравнение с тези големи събития моят личен живот изглежда доста маловажен, но все пак искам да кажа няколко думи, защото с мен стана същото, каквото и с милиони мъже, останали живи в САЩ: завземането на властта от „ние“ преобърна с главата надолу цялото ми съществование, макар и по съвсем различен начин, отколкото при Бедфорд. Още от първата нощ след бягството, която прекарах в Отава, аз вече предусещах какво ме очаква. В два часа през нощта в един хотел извън града, с натъпкан с постове парк, ни предоставиха две стаи с по две легла, отделени помежду с баня. Като истински целомъдрен американец, аз предложих да се настаня в едната с Дейв, а другата да бъде за Джеки и Буридж. Двете жени се усмихнаха и се спогледаха съучастнически и с израз на превъзходство — все едно, че не заслужава да обръщат внимание на лицемерното ми предложение. И тогава Джеки каза с нетърпящ възражение тон:
— Не. Все още не съм разказала всичко на Дейв. Ще спим с него в една стая. А вие с Буридж ще се настаните в другата.
Така и стана. Един бог само знае колко много бях чакал този момент. Но когато най-после настъпи, аз се чувствувах прекалено изтощен, за да се зарадвам. Щом останахме сами, Буридж ме погледна, само веднъж и с достойно за възхищение хладнокръвие взе едно съвсем разумно решение: вдигна телефонната слушалка и поръча на администраторката да ни събуди в шест часа сутринта.