— Дотогава — рече тя, поглеждайки ме нежно и затваряйки телефона — ще оставя да поспи горкото ми животинче.
Мина една седмица. Седмица, през която дните ми се струваха дълги, а нощите — къси. Днес с усмивка си спомням за душевното ми състояние от ония дни: понесъл бях своя дял от неуспехи и тежки загуби и най-после бях срещнал Буридж, а тя представляваше „във всяко отношение“ най-доброто, което може да пожелае един мъж. Освен това и Дейв я обичаше, намерила бе подходящия тон с него, държеше се майчински и тактично. С една дума Буридж, Дейв и аз, тримата заедно на един кораб, се готвехме да се понесем с попътен вятър към небесните кръгозори. Пълно щастие за тримата, „семейна клетка“, малко спокойно островче сред световния хаос.
На третата вечер, докато Буридж е отпуснала глава на рамото ми, аз казвам:
— Предполагам, че Анита няма да ми създаде трудности по развода.
— Защо ти смяташ да искаш развод?
— Колкото се може по-скоро, изненадва ли те това?
— Не ме изненадва. — И след кратка пауза додава. — Но не виждам какъв смисъл има.
Отдръпвам се, повдигам се на лакът, поглеждам я и питам с безизразен глас:
— Не ме ли обичаш толкова, че да се омъжиш за мен?
— Обичам те. И толкоз — точка.
— Но не толкова, че да се омъжиш за мен?
— Едното няма нищо общо с другото.
Замълчавам, после подхвърлям:
— Струва ми се, че когато човек обича някого, иска да живее с него.
— Това смятам да направя и аз — отвръща Буридж и ме поглежда лукаво.
— Без да се омъжиш за мен ли?
— Да.
— Защо?
— Традиционният моногамен брак, Ралф, е вече напълно остаряла форма.
Вярно ли е, или не е вярно, не знам. Но не обичам подобни спорове. Несигурна почва. Мочурище. Блато. Не можеш с часове да се измъкнеш от него. Излизам колкото се може по-бързо от това диалектическо тресавище и стъпвам на твърдата почва на конкретното.
— А ако имаме дете, какво ще стане?
— Какво ще стане с детето на Джеки?
Поглеждам я стъписан. Как не се досетих по-рано! Те всичко си казват! Само от мен крият, като от дете… Като детето, което направих на Джеки или по-точно, което тя ме накара да й направя. Защото все пак не бива да преувеличаваме ролята на моята инициатива в онази бурна нощ…
— Не знам — отговарям объркано. — Не съм я питал.
— Каквото направя и аз — заявява Буридж. — Ще му дам моето име и ще го отгледам.
— Без моя помощ?
— С твоята доброволна помощ, ако желаеш и докато живеем заедно.
— А ако ме изоставиш?
Буридж реагира по най-неочакван начин: обсипва ме по врата с нежни целувки.
— О, колко си мил, Ралф. Не допускаш дори, че ти би могъл да ме изоставиш!
Грабвам я в прегръдките си. Изпълвам се с умиление към нея, после към себе си. На края вече не знам към кого от двамата се умилявам. Както и да е. Да не задълбаваме повече. Нека оставим да отминат тези минути на нежно мълчание. И да се надяваме, че те често ще ни спохождат. Поглеждам Буридж с признателност. Ето поне един човек, който оценява добрите ми качества. Не като Анита. У Анита изчоплиш ли малко гланца на чаровността и коравосърдечието избива. Въпрос на нос. Носът на Анита, тънък, леко извит, малко заострен и както тя самата казва, „изящно изваян“, винаги ми се е струвал свързан с известна суховатост. А колко по-вдъхващ сигурност е кръглият нос на Буридж или вирнатото носле на Колет Лаграфьой!
— Ако се разделим — продължава Буридж, — сигурно е едно: ще поема сама, без никаква помощ отглеждането на детето.
— Значи никаква издръжка.
— Абсолютно никаква. Жената се унижава, като приема да бъде финансово зависима от мъжа. Трябва да се справи самостоятелно със собствената си заплата.
— А правото на свиждане?
— Не е никакво право — прекъсва ме веднага тя, — и не е свързано с изплащането на издръжка. Просто едно взаимно споразумение.
Мълчание.
— Струва ми се все пак — казвам аз, — че от нас двамата като двойка аз се оказвам маловажният и безотговорен елемент. Ще имаме заедно с теб дете и аз няма да имам никакви задължения към него.
— Нито пък права.
— Значи ще му бъда съвсем чужд, така ли?
— Не. Ще се занимаваш с него колкото желаеш. Ще загубиш в същност едно двойно опекунство: над „твоята“ жена и над „твоето“ дете.
— Искаш да кажеш — остро възразявам аз, — че цялата власт ще мине в ръцете на майката?
— Да.
Едно не рязко, но решително „да“.
— В такъв случай това е матриархат.
— Да.
Замълчавам, за да преглътна тези две „да“ и продължавам: