— Но нали така още от началото ще се установи неравенство между мъжа и жената и то напълно обратно на досегашното!
— Да, вярно е — честно признава Буридж. — Има известна несправедливост. Често сме спорили за това. Но какво може да се направи? Всички смятаме, че освобождението на жената е именно на такава цена.
— Колко удобно — възкликвам аз — и колко лесно е да се примириш с една несправедливост, когато си облагодетелствуван от нея…
Буридж не отговаря. Не мога да кажа, дали е решила „последната дума“ да бъде моя, или да си направи оглушки пред протестите ми. Но ако наистина става въпрос за оглушки, принуден съм, уви, да призная, че виждам в това една типично мъжка тактика: вежливият, но категоричен отказ или още по-лошото — развеселената снизходителност на мъжа пред вековните искания на слабия пол.
Но това не е всичко. Още преди подвеждането под съдебна отговорност на Бедфорд и идването на власт на „ние“ в САЩ, в Отава аз ще минавам от изненада към изненада в личния си живот.
На осмия ден съм зает до много късно вечерта, обаждам се по телефона в хотела триото да не ме чака за вечеря и когато най-после се прибирам в стаята си, установявам, че светлината е загасена, а вратата — незаключена. Не искам да събуждам Буридж. Не запалвам лампата и влизам в банята да се съблека и да взема един душ. После отивам до леглото и все така в тъмното търся пижамата си. Безуспешно. Камериерките в този хотел показват завидна изобретателност да укриват въпросния вид дрехи.
Натискам копчето на малката нощна лампа и това, което виждам, ме кара да забравя какво търся. В съседното легло, подавайки се от завивките — руси коси. Веднага познавам цвета и прическата.
— Джеки! — възкликвам аз.
Тя показва глава, премигва и първото, което прави, бих се обзаложил, че ще е така — е да се разсмее. Това момиче има весел характер.
— Джеки! Какво правите тук? Тя наново се разсмива.
— О, Ралф! Каква физиономия правите! Колко сте смешен! Освен това гол мъж не бива да изглежда учуден. Съчетанието е невероятно!
— Къде е Буридж, Джеки?
— В съседната стая. Където искате да бъде?
— С Дейв ли?
— Не. Дейв си има вече самостоятелна стая. Беше много засегнат, че трябва да дели жилището си с дама.
Изпитвам облекчение. Може да съм старомоден, но все пак не бих искал момчето да си задава прекалено много въпроси.
— Но това не ми обяснява защо ви намирам тук? — настоявам аз.
Тя се разсмива още по-силно.
— Как се чудите, докторе! Трябва отново да тръгнете на училище! И после няма да е първата нощ, която прекарваме заедно, нали!
— А Буридж? С нейно съгласие ли?…
— Разбира се! — възкликва тя. — Ралф! В кое време живеете? Обзалагам се, че мислите вече за прелюбодеяние! А защо не и за грехопадение, веднъж като сте почнал… Би трябвало да се засрамите, Ралф! Главата ви е натъпкана със стария фалшив блясък на моногамията…
След което объркан, осмян, нахокан и, защо да не го призная, разочарован, аз се отказвам от пижамата си — за какво ми е — и се пъхам в леглото, в което с един скок само се озовава и Джеки. Да, разочарован. Опознавам добре, след като толкова често съм мечтал за тях, съблазните на разнообразието. Но все пак не точно сега! Сега, когато с опиянение откривам Буридж. Вярно, Джеки е хубаво, жизнерадостно момиче, но при нея всичко е толкова ясно и просто. Тя взема удоволствието си както добрият войник грабва пушката. Нещо повече, прекъсва медения ми месец с Буридж и всички прелестни и изтънчени удоволствия, които свързвах с него.
На следващия ден рано сутринта Джеки, свежа и бодра, отвежда Дейв на разходка из града и докато аз се бръсна в общата ни баня, влиза Буридж, облечена в пеньоар в черно и златисто, върху който червените й коси великолепно се открояват. В Отава ли се намират такива хубави неща? Каква елегантност у една активистка на ДОЖ! В същност, защо не? Поглъщам я с очи, а тя застава до мен и показвайки белите си ръце изпод широките ръкави, започва — енергично, методично, старателно — да разресва разкошните си коси. Гледам я в огледалото над двойната мивка. Красива картина, която бих окачествил като архаична, ако не се боях да бъда обвинен в сексуалистка носталгия. Колко по-различно е при Джеки, която подсвирквайки си, прекарва набързо гребен в късите си коси.
— Добър ден, Ралф — спокойно ме поздравява Буридж. — Добре ли спа?
Тонът напълно се покрива с думите, без ни най-малка безочливост.
— Щях да спя още по-добре, ако не бяха ми сменили другарчето. И то, разбира се, без да ми кажат.
Леко изсмиване, но спокойствието си остава.
— Извинявай, Ралф. Смятах сама да ти съобщя нашето решение. Но ти се прибра толкова късно, а аз умирах за сън. Бях взела приспивателно.