— Така е — отвръщам горчиво аз. — Съобщават ми решението, не го вземат заедно с мен.
Какво друго ще направи освен, все така усмихната, да мине в настъпление?
— Ралф, така, случайно да си малко лицемерен? Та Джеки ти харесва. Ти беше спал с нея. Преди да спиш с мен. В онази прословута колиба.
— Инициативата дойде от Джеки.
— Детинщини, Ралф! Има ли значение кой какво на кого е направил? Налице е резултатът.
Мълчание.
— Но все пак — Джеки! И то с твое съгласие! Мислех, че ревнуваш.
— Аз да ревнувам? — възкликва Буридж.
Ала очите й се смеят, докато казва това. Ясно, тия две жени ми се подиграват. Имам чувството, че край тях се превръщам в неописуемо смешен образ, вдетинен, изостанал, старомоден. С една дума презрение, смекчено с обич. Защото и ме обичат! О, да! Този скъп мъничък Ралф, толкова наивен, толкова сантиментален. И винаги готов да защити с чест латинската си мъжественост. Защото тя, естествено, е латинска. Южна Европа си има и своите добри страни.
Ще опитам и аз с малко спокойствие:
— Ако си спомням добре, в Блувил ти много ревнуваше. Правеше ми сцена след сцена.
— А, в Блувил! — отговаря Буридж.
Оставя четката за коса върху мивката. Лицето й се променя. Гласът също.
— В Блувил, Ралф, положението беше друго. В Блувил всички в крайна сметка си вземаха полагаемото от „бедното животинче“, освен мен. Бес! Джеки! Не, скоро няма да забравя Блувил! Всяка нощ по цели часове се въртях в леглото и все те зовях в тъмното. Спомням си, Ралф, как мачках с ръце чаршафите и все си повтарях тихо — много тихо, заради подслушвателите: Дари ме с дете, Ралф, дари ме с дете!
Това нейно слово ме развълнува. Изключвам електрическата самобръсначка и в разсеяността си я прибирам в кутията, без да я почистя. Поглеждам Буридж. Разкошни коси, сини очи, млечно бяла кожа, без да забравям кръглия, вдъхващ доверие нос и всичко това на очарователния фон на пеньоара в черно и златисто. Обзема ме неудържим порив. Но тъкмо си помислям да я грабна в прегръдките си и вълнението ми отминава. Въздържам се: имам ли право да я прегърна тази сутрин? Как са ме поделили двете жени? По една седмица при всяка ли? И през седмицата, в която съм с едната, имам ли право да галя другата?
Овладявам раздразнението си, вземам електрическата самобръсначка, изваждам я от кутията и я почиствам.
— Каквото и да казваш, Буридж, не мога да повярвам, че драговолно ме отстъпваш на Джеки. А и снощи си взела приспивателно, ти, която си против успокоителните.
Тя посяга отново към четката, но макар и да съм мъж, не съм глупак, ясно ми е, че вече е изчеткала косите си.
— Мислиш ли — казва най-после тя с леко сподавен глас и отбягвайки погледа ми в огледалото, — че с подобни забележки улесняваш нещата?
Кратко, но наситено мълчание. Не искам да злоупотребявам с преимуществото си, но все пак! Започвам с равен глас:
— Щом не ти харесва, защо го правиш? Устните се стисват, сините очи стават още по-сини, косите се развяват, горгона или вакханка, по избор. И тази буря ще се стовари върху мен, усещам го.
— Ралф, ти си лекомислен! Безотговорен! И политически неграмотен! Изобщо не си даваш сметка за положението. Съединените щати загубиха огромен процент от мъжкото си население. Процент, който все още не се знае с точност, защото всички статистически данни на администрацията на Бедфорд са фалшиви, това ни е много добре известно. Без да смятаме всички тия „А“-та, от които гъмжи вече навсякъде. Така че, Ралф, задачата пред нас е извънредно тежка и коя жена при тези условия ще има претенциите да задържи един мъж само за себе си?
— А изкуственото осеменяване?
Тя силно разтърсва червените си коси.
— Оказва се, че е неуспешно. Убедиха се още при Бедфорд. Малко жени прибягват до него. Фактът си е факт: жените не желаят да имат дете от мъж, когото лично не са познавали.
„Лично“ е добре казано. И като лицемерие е достойно за моето. Но няма значение, сега всичко е ясно.
— Затова ли — и цитирам не без ирония — „традиционният моногамен брак е остаряла форма“? Кой казва това, Буридж? „Ние“ ли?
— „Ние“, но аз също съм съгласна — отвръща тя твърдо.
Поглеждам със смесени чувства тази активистка, която принася в жертва страстната си ревност пред олтара на обществените интереси.
— В такъв случай — саркастично забелязвам аз — струва ми се, че в момента не съм пълноценно използван. Две бременни жени, очевидно, не са достатъчни. Както някога не са стигнали само Лиа и Рашел в състезанието си по плодовитост, за да надарят Яков с достатъчно многобройно семейство. Трябвали са им помощнички.