— Ще има и помощнички — казва Буридж със стиснати устни.
Не отвръщам нищо. Не се усмихвам. Не показвам никакви чувства. Неутрален съм от главата до петите. Но какво ли в мен точно в този миг излезе издайнически наяве, почти неуловимо, но достатъчно, за да пламне искрата?
И гръмотевицата се тресва.
— Не си струва да се показваш толкова доволен — подхваща ме Буридж, а гласът й влачи грамади от облаци и бури, — нито като си толкова доволен, така да се мъчиш да го скриеш. Не можеш никого да излъжеш, познавам те. Нямаш ни морал, ни срам. Ти си една горила, нищо повече. Не, не си горила, много е голяма. Шимпанзе! И като него космат. Животно си ти, нищо друго! Едно ненаситно, похотливо животно. Достоен партньор на Бес! Истински Рикардо преди аблацията!
Това е прекалено много за мен. Излизам от банята, затръшвам вратата. Казаното от Буридж не е нито истина, нито лъжа. То просто няма нищо общо с разговора ни. Като всяко човешко същество — мъж или жена — и аз бих могъл да имам много партньорки. Но ето че снощи не исках никаква друга жена на мястото на Буридж. И тя го знае добре. Но след като са ме поделили и жертвата е принесена, на кого може да си изкара яда, ако не на мен!
Както очаквах, след онова, което ми разказа Буридж в Блувил за стратегията на „ние“, президентката Хоуп назначи администрация, в която всички държавни секретари бяха жени. Тя все пак се погрижи да постави и неколцина мъже на сравнително маловажни постове, но там, където ги постави, виждаха ги всички: изпрати например мъж да представя САЩ в ООН, също мъж назначи посланик в Париж — на мястото на Анита и избра за говорител на Белия дом едно очарователно момче, бивш актьор, което учеше наизуст написания му предварително текст и на всички въпроси неизменно отговаряше: „Без коментари“.
Като загуби поста си в Париж, моята съпруга (тъй като тя продължаваше да ми бъде законна съпруга) не изпадна в немилост. Да си призная, обратното би ме изненадало. Анита е от ония дълбоководни риби, които умеят да плуват по течението, но не се оставят при отлив да бъдат изхвърлени на сухо заедно с пожертвуваните от Историята. През последните месеци от управлението на Бедфорд тя бе установила полезни нелегални връзки с „ние“ и когато президентката Хоуп я отзова от Париж, това не беше „снемане“: Анита бе назначена за съветничка по външните работи в Белия дом. На тази си длъжност тя служи последователно на трима президенти — случай може би единствен в летописите на САЩ.
Така че доста често се срещах с Анита във Вашингтон. Още повече че и аз отново живеех в къщата си в Уесли Хайтс. И трябва да кажа — но за това ще разкажа по-нататък, — че Анита успя да наложи между нас двамата отношения, които ме поразиха.
Анита беше една от четирите или по-точно една от трите съветнички в Белия дом, защото четвъртият беше мъж. Той в общи линии играеше ролята, която в американската армия играе един чернокож висш офицер — на образец. Той е там, за да покаже, че американската армия не е расистка и че дори един черен може да стане генерал. Анита, която отначало изпитваше твърде малко уважение към четвъртия съветник — но тя промени отношението си, когато влиянието му нарасна, — го наричаше най-безмилостно „служебния мъжкар“, което не звучеше любезно нито за Арчибалд С. Монтагю, нито за неговия пол.
Отначало, разказа ми Анита, никой не знаел точно каква роля изпълнява Арчи сред съветничките. Той естествено винаги бил налице, но никога не отварял уста и слушал с еднаква почтителност често противоречивите мнения, които съветничките и президентката изказвали пред него.
Не се отделял обаче от Елизабет Хоуп и двамата представлявали забавен контраст. Защото Арчи е блестящ млад мъж, на когото не му личат тридесетте години, а президентката с мъка носи своя набръчкан петдесетак. Колкото той е висок, строен, расов, толкова тя е дребна и пълна. И докато тя провесва на раменете си и над малкото си коремче все рокли, дето сякаш са ушити на две-на три и нахлузени както дойде, Арчи винаги се облича от главата до петите по най-изискан начин.
За три месеца Анита и другите съветнички ни веднъж не видели Арчи да прави нещо друго освен грациозно да сяда до Елизабет Хоуп, да мълчи със съвършено достойнство и да скача от стола си със запалка в ръка, щом се появи цигара на президентските устни. През цялото това време не го чули да казва нещо друго освен едно-единствено изречение и то съвсем тихо: „Много пушите, президентке!“ Забележете, че „мистър“, което някога предшествуваше „президент“ се изпуща като неподходящо, а „мисис“ — като сексуалистко.
Елизабет Хоуп е с толкова прагматичен дух, че в Белия дом се чудели защо търпи край себе си съветник, чиито функции били най-вече естетически. Загадката се изяснила, когато с влизането в сила на новия кодекс на жената президентката избра Арчи за свой другар. Доказателство, че проницателното й око е съумяло да оцени истинските достойнства на съветника.