Дороти Мартинели Мортимър очевидно бе приела името ми като „социално определящо“ с политическа предумисъл. По това време аз бях почти толкова известен в САЩ, колкото и един голям певец и тя се представяше в доста романтична светлина, като се кандидатираше в изборите бременна от мъж, когото бе охранявала в Блувил.
След избирането й Дороти идваше доста често във Вашингтон, все забързана, все заета, винаги между два самолета, но колкото и за малко да оставаше, намираше начин, ако мога така да се изразя, да предяви правата си върху моето ложе. Истината е, че това за мен не беше неприятно задължение. Не бих искал да живея заедно с Дороти, защото нейната енергия би ме съсипала, но винаги я приемах с добри чувства и с удоволствие.
В първите дни след установяването ни във Вашингтон Анита, завърнала се от Париж и назначена за съветничка на президентката, ми се обади по телефона… Държах се хладно, направо й казах, че ме е изоставила, и без да слушам повече обясненията й, тракнах слушалката. Буридж, която беше при мен и дори взе втората подвижна слушалка, се възмути от постъпката ми, съвсем неотговаряща, подчерта тя, на скромността на моя пол. Анита, вярно, била ужасна опортюнистка, но не можело да се отрече, че направила всичко възможно, за да ме опази в Блувил.
Извиках: „Именно! До гуша ми дойде да ме пазят!“ Буридж вдигна рамене: „Мълчи, Ралф, каза ми тя с тон на превъзходство, говориш глупости.“ В този момент в стаята влезе Джеки, капитанската й униформа (неотдавна я бяха повишили) вече не скриваше бременността й, но постоянните пристъпи на гадене, които я измъчваха, не се отразяваха на доброто й настроение. Буридж й обясни как съм избухнал и тя се разсмя. „Каква детинщина, Ралф — възкликна тя. — Не бива да се поддаваш на чувствителността си! Няма все пак да се скараш с една съветничка на президентката! А и ние няма да те оставим да го направиш!“
След два дни Анита, нежна като ангелче, отново ми се обажда по телефона. Добре обработен междувременно, аз й се извинявам. „О, Ралф, поведението ти беше напълно обяснимо. Искаш ли утре да обядваме заедно в китайския ресторант? Каня те. Епидемията покоси стария мистър Туенг, доказателство, че не е бил толкова стар (смях). Но мисис Туенг с ослепителната си цепка на роклята (смях) е все още там. И аз ще бъда там…“
Пристигам със закъснение. Анита се е настанила на една маса на горния етаж и прелиства илюстровано списание. Никак не се е променила. Червени коси, зелени очи и този така изваян нос, който ми харесва вече по-малко, откакто съм открил носа на Буридж. И в облеклото й — никаква промяна: черна права рокля с малка бяла якичка, почти униформа. С израз на страшно компетентен човек. И с поглед, който ме пронизва светкавично като шпага и ме смерва от глава до пети, докато се приближавам към нея. Изправя се поривисто, поне така изглежда — един може би грижливо подготвен порив — и ме целува по устата. Премалявам. Да не забравям все пак, че преди целувката беше погледът. Сяда отново на мястото си, хваща десницата ми и казва:
— Изглеждаш чудесно, Ралф! Очите — бистри, косъмът лъскав! Веднага се вижда, че жените ти много добре се грижат за теб (смях): подсушен, изчеткан, нахранен!… И колко си елегантен! Много харесвам новата мода, която замести сакото с прибраното в кръста яке. То подчертава фигурата на мъже като теб, слаби и мускулести. Особено когато се носи с прилепнал панталон. Като теб. Само едно не харесвам: панталонът ти не е с цепка немски тип! Тя вече жъне големи успехи в Ню Йорк и аз лично смятам, че е много съблазнителна…
Мисис Туенг идва да вземе поръчката. Тя е с все същата стародавна усмивка, която разтяга и прибира по желание, но съвсем не е със същата невъзмутимост. Когато погледът ми по навик се спира на цепката на роклята й, тя ми намига така агресивно и така красноречиво, че аз буквално се стъписвам. Щом излиза от помещението, Анита ме посъветва (сякаш чувам Буридж) да бъда по-сдържан и по-внимателен:
— Ще те отвлекат, Ралф. Сега много отвличат. Банди от три или четири жени. О, нищо общо няма с историята на нещастния мистър Б., спомняш ли си? Нито бият, нито измъчват. Освобождават „сътворителя“ с най-голямо внимание, след като си е изпълнил задължението. Какво можем да направим? Ние сме кажи-речи безпомощни. Изпаднали сме в мистично обожествяване на майчинството! Нито един съдия не би посмял днес да осъди за отвличане бременни жени, които ще кажат, че са действували, водени от патриотичния си дълг „в духа на Реконструкцията“. Сериозно, Ралф, трябва да криеш кадифените си очи или поне да ги държиш сведени, когато край теб има жена. Не те съветвам да идваш сам в този ресторант. И изобщо да се движиш сам. Трябва да помолиш капитан Дейвидсън да ти даде охрана. Така ще бъде по-безопасно.