— Познаваш ли Джеки?
— Разбира се. И Буридж също. Каква очарователна жена! И каква чест за мен, Ралф, да избереш жена, с която си приличаме (смях). Имаме еднакви коси.
— Не си приличате: нейните очи, носът й…
Анита прекарва леко пръст по така изящно очертания си нос.
— В носа, може би не — отвръща тя със суетен жест, твърде изненадващ за един политик.
После изважда от чантата си малка кутийка, която ми поднася като „миниподарък“. Много ми се ще да откажа, но не посмявам, тя явно се вълнува дали ще го приема. А когато отварям кутийката, вече е, разбира се, твърде късно. Не е „миниподарък“, а златен пръстен с моите инициали. Отново излизат на мода, ми казва тя, като го поставя на малкия ми пръст и пак ме целува.
След като ме „опръстени“ като хвъркато, а и тя самата се успокои с „целувката на мира“, започва да се тъпче със скаридени мекички (скоро ще се справи и с моята порция), като същевременно ми разказва за големите си планове по отношение на мен.
Запознала се в Белия дом с една новоизлюпена петролна милионерка, вдовица, разбира се. Тази „милионерка“ — която не е вече млада — изпитва огромното желание да остави името си на поколенията с една научна фондация. Подсказах й — какво по-удачно? — изследоветелски институт по заболяванията на главния мозък. Тук, във Вашингтон. С теб за ръководител. Мисля, че ще стане.
Слушам, промърморвам от време на време благодарности, повече не мога да направя. Като всички велики хора и Анита е свикнала вече с монолога. Но между другото ме поздравява, че умея да мълча: „Така внимателно слушаш, Ралф, и толкова са хубави очите ти, когато ме слушаш!“
От института — за който ми говори, сякаш вече е построен, макар все още тухла върху тухла да не е сложена — тя минава на друг, много по-настоящ въпрос, който също така й лежи на сърце и също предполага моето сътрудничество: иска да има дете от мен.
Смаян съм.
— Ти! Искаш дете!
— Защо? Смяташ, че не мога да имам ли?
— О, не! Но е напълно противоположно на твоята жизнена философия!
— Жизнената ми философия се промени — отговаря тя сериозно. — Времената също. Както и обществото. Децата не са вече несъвместими с една политическа кариера. Напротив!
Оценявам мимоходом и по заслуга това „напротив“.
— Не бива да забравяме — подхваща Анита в стила на последната реч на Елизабет Хоуп (кой знае, може би и тя самата да я е писала), — че задача номер едно на нашето време е демографската реконструкция. В близко бъдеще нито една американка, колкото и високопоставена да е тя, не би могла да върви с открито чело, ако не е майка. За нещастие президентката (снижава глас), като се има пред вид възрастта й… Но ние, нейните съвенички, трябва да дадем пример. Погледни, Ралф, ще видиш нещо, което ще бъде официално въведено след една седмица. Без да изважда напълно ръка от чантата си, тя ми го показва в шепата си: тъмночервена значка със златни букви: MAP.
— Какво означава MAP?
Майките на американската реконструкция. Ще имат право да носят тази значка — обяснява ми тя, като я пуща със съжаление в чантата си, а в зелените й очи припламва завист — само ония американки, които забременеят през първата година на Реконструкцията.
Помислям си, че трябва да го кажа на Буридж и на Джеки. Ще им достави удоволствие, особено на Джеки, нали е военна, сигурно има слабост към значките.
— Добре, но защо аз? — питам. — В края на краищата има и други мъже.
Тя се разсмива.
— Ами защото сме женени, Ралф! Законно! И доколкото ми е известно, нямаш намерение да се развеждаш, нали? (Откъде ли знае?)
Наново се разсмива.
— Моля те, не прави такава физиономия! Нямам намерение да обърквам живота ти. Живееш с две очарователни жени и така е много добре. А аз, както знаеш, винаги съм живяла сама. Не искам нищо друго от теб, Ралф, освен приятелството ти и едно дете. Името ти вече го имам.
Дискретно напомняне и колко добре насочващо! Разбира се! Патриотичният дълг! Ето ни, Елизабет Хоуп! Пионерите на треската за плодовитост! Най-първите майки на Реконструкцията! Но да не забравяме също така, че иска да носи в утробата си дете, което носи моето име. И да се свърже по този начин — заедно с Джеки, Буридж, Бароу — с един исторически епизод от антибедфордистката съпротива, именно тя, която в началото толкова малко се е съпротивлявала… Поглеждам с възхищение (и с леко отвращение) хитрия политик, който се крие зад тези хубави зелени очи и този красив нос.