Черен плимут удря спирачки до тротоара така, че гумите изсвистяват. Кратко, пронизително изсвирване с клаксона. Изскача милиционерка. Свирепо ругаене. Освобождават ме.
Мушвам се в колата под последните подигравки, две или три от които — отправени към Анита, но вече с нотки на озлобление. Милиционерката потегля, а фурните блъскат с юмруци по каросерията. Отпущам се на седалката задъхан, разрошен, с разтуптяно сърце. Треперя от ярост, ала, защо да не си призная, и от страх. Бих могъл, разбира се, да се справя с две или три от момичетата, но освен че не мога да ударя жена (старомодно табу, предполагам), те бяха толкова много, че щяха да ме смажат.
— Хайде, съвземи се, Ралф — обръща се към мен Анита, — и закопчай панталона си. Те само се закачаха. Такива жени не отвличат. Нямат нито необходимите средства, нито достатъчно свободно време — още по-малко подходяща къща, в която да те затворят. Но все пак нека това ти послужи за урок. Още днес да поискаш от Джеки охрана. Не бива повече да рискуваш да се движиш сам по улиците на Вашингтон, дори и през деня.
Отложената ми среща и гостуването у Анита — по-дълго, отколкото предполагах — объркаха плановете ми и след като хапвам набързо един сандвич, се прибирам късно у дома. Започнах да се безпокоя, казва ми Буридж, когато ми отваря. Джеки е дежурна и аз сложих Дейв да си легне. Но с голяма мъка. Искаше да те чака.
Събличам се, вземам един душ и вече по пижама, с чаша уиски в ръка, се отпущам в голямото кресло и й разказвам онова, което очаква да чуе. Толкова съм изморен, че дори не я укорявам, че, без да ми каже, се е срещнала на чай с Анита.
Мълчание. Въздържа се от всякакъв коментар и тогава аз додавам:
— Имам чувството, че съм се продал за един институт.
Тя вдига кисело рамене:
— Това не е вярно. Драматизираш нещата. В края на краищата Анита е твоя законна съпруга.
— Имам само една съпруга и знаеш добре коя е тя.
— Казах: законна.
— А кой ме разубеди да се развеждам?
— О, Ралф, да не започваме пак. Разводът не беше възможен, независимо дали ти го искаше или не. Би имал политически подтекст. Щеше да излезе, че заклеймяваш бедфордизма на Анита, след като президентката е решила да й подаде ръка. Честно казано, в какво упрекваш Анита? Даже и от Париж не престана да се застъпва пред Бедфорд да не посягат на теб.
— Но това променя всичко! — надигам се аз в креслото. — Не го знаех! От кого си го научила?
— От Дороти.
— И не си ми го казала!
— Може би прекалено много е да искаш от мен непрекъснато да хваля Анита — разтърсва тя коси.
Замълчавам. Поглеждам я. Велики човече Буридж — неотдавна я назначиха на отговорна длъжност в министерството на здравеопазването, — трябва лека-полека, с добро, с упоритост, с нежни укори и с цялото женско изкуство на убеждението да те накарам, първо, да не криеш нищо от мен и, второ, да не вземаш сама решения, които ме засягат. Пак ще си поговорим за онази чашка чай, която си изпила вчера заедно с Анита. Но не тази вечер. Тази вечер се разтапям, защото каза една истина — истината на жената, пробила бронята на активистката.
— Буридж — обръщам се към нея полусериозно, полушеговито, — какво ще кажеш да зарежем всичко? Да заминем?
— Кой по-точно?
— Ти, Дейв и аз.
— Семейната клетка — отвръща тя, но без злъчния сарказъм, който бих могъл да очаквам.