— Защо не?
— Наистина, защо не? — възкликва с разнежена ироничност. — Ала къде?
— Където искаш: в Европа.
— А, в Европа! — казва тя. — С принудителните й закони!
— Тогава в Африка.
— За да се върнем към общество, което презира жените!
Спирам дотук играта. Но това е игра, в която почувствувах нейната дълбока съпричастност.
— А защо само ние тримата? — додава тя, връщайки ми топката не без благосклонност. — Защо не и Джеки? Горката Джеки!
Мълчаливо оценявам състраданието й. Но тя ме гледа, очаквайки отговор, и затова обяснявам:
— Аз много обичам Джеки. Ала тя е, как да кажа, привнесен елемент. Струва ми се, че е сред нас, за да придаде почтена външност на живота ни.
Буридж неудържимо се разсмива.
— Ах, Ралф, колко си забавен! „Почтена външност!“ И това в същност е съвсем вярно!
Спира тъкмо навреме. Няма да каже повече. Дори насаме с мен, дори отървала се най-после от подслушва-телите, тя няма да критикува философията на „ние“, „Кодекса на жената“ и мистицизма на Реконструкцията. Ave, президентке Хоуп, тези, които ще реконструират страната, те поздравяват.
Улавя ръката ми и леко въздъхва.
— Ралф, не може повече да излизаш сам. Трябва най-после да поискаш охрана от Джеки.
Леко стисване на ръката, на което и аз отвръщам. Нова въздишка. Повече никакви мечти за бягство за бегълците от Блувил. Една тъжна истина е налице: където и да отиде човек, оградите от бодлива тел ще го последват. Буридж ще продължи да работи в ЗОСГ и ще продължи обществената си дейност. А йз, бившият облагодетелствуван от една мизогинна култура, ще свиквам (след такова добро начало в Блувил) с новото си така дискретно наложено подчинено положение. Нещо повече — всекидневно ще понасям, както мога — кога добре, кога зле — новото си битие на сексуална вещ. Без прекалено да развивам, предполагам, нарцистични наклонности. И доколкото е възможно, без налудничавата мания за преследване.
Ако бях вярващ, щях да кажа, че изплащам грехове. И честно казано, сега, когато ролите са разменени, установявам го с всеки изминат ден: има какво да се изплаща.
Поглеждам Буридж и отново стисвам твърдите й пръсти. Не, разбира се, няма да замина. Много загубих. Но все пак има нещо, което ми остава и което не могат да ми отнемат: ти, Буридж.
И нашата тайна съпружеска двойка сред официално обявената неделимост.