На втория ред сядат „самотните жени“, различни по възраст и по външен вид, но еднакви в поведението си: никога не хвърлят и най-бегъл поглед към ОМ.
На третия, четвъртия и петия ред са „А“-тата, всички със закаченото на ревера зелено кръгче със златната буква на своята секта. Компактна, самодоволна група, която също държи да покаже на публични места, че не ни забелязва, макар по-голямата част от членовете й да са ни подчинени в лабораториите. Искам тук да подчертая, че много от „А“-тата са женени, но за разлика от ОМ, семействата им живеят навън и те, защитени от имунитета си, ги посещават от време на време, без опасност за самите себе си, но предполагам и без особено удоволствие за съпругите им.
И на края, на последните редове в залата, а също така и на последното стъпало на обществената стълбица в Блувил, не само по-малобройни, но и по-низшестоящи от всички седнали пред тях — ОМ с жените и децата си.
В проповедта си преподобната Рут Джетисън развиваше тема, близка до бладърстъризма по своите предпоставки, но различна с изводите си. Енцефалит 16 не бил очевидно нищо друго освен божие наказание. Господ стоварвал десницата си върху грешниците, за да ги накаже за прегрешенията им (оттогава насам колко пъти съм слушал все същата песен!). Под „прегрешение“ обаче не трябвало да се разбира онова, което счита бладърстъризмът. Големият грях на мъжа от незапомнени времена до днес се състоял в това, че превръщал жената в робиня.
И Рут Джетисън описваше картина, която въпреки някои преувеличения и известна липса на нюансировка и историческа перспектива, съдържаше голяма доза истина. Но след това общо взето напълно основателно разобличение на мъжката мизогиния през вековете, проповедта се превръщаше в безумно бълнуване. С мълниеносен поглед, задъхано слово и заканително вдигнати ръце, Рут Джетисън се зае да покаже в каква степен мъжете „мразели“ жените.
Позовавайки се на отделни дребни, но ловко съшити факти, на чуто и казано, без, разбира се, да се уточняват имена, място и време и най-вече прибягвайки до различни историйки, в които невротичното и садистично отношение на хулиганчета към девойките бе представено за норма на мъжко поведение, Рут Джетисън уж доказваше, че мъжът изпитва дълбоко отвращение от женското тяло, отвращение, което намирало висш израз в онова, което тя доста цинично нарече „омраза към вагината“.
Циничността на определението й, парадоксалността на тезата й и особено слабата аргументираност, с която мисионерката искаше да я защити, предизвикаха у ОМ усмивки, смехове, раздвижване. Защото беше съвсем очевидно за присъствуващите научни работници, че Рут Джетисън не е извършила никакво сериозно проучване, не е събирала многобройни и изчерпателни интервюта, а е прибягнала до най-безсрамно и недопустимо сравняване на несравними неща. Като обърната пирамида, тезата й се облягаше само на няколко отделни факта и заместила скромния, но сигурен метод на анкетата с догматичното твърдение, тя бе направила от мухата слон.
Религиозното или парарелигиозно мислене е много удобно. То замества всичко. И с мълниеносно святкащи очи, с потръпващ от свещен гняв глас и с унищожителни слова Рут Джетисън стигна най-после до заключението: мъжът, заяви тя, гледа на жената като на гнусен съд, в който хвърля спермата си, или още по-точно казано, като на плювалник, от който отвратено се отвръща, след като го е използвал.
Реакциите в залата бяха бурни, но с различни отсенки. Администрацията от първия ред и „самотните жени“ от втория заръкопляскаха неудържимо, дори, както ми се стори, предизвикателно. „А“-тата пък се умълчаха с израз на разкаяние, сякаш съкрушени от спомена за миналите си грехове, от които за щастие вече се бяха освободили. Но сред ОМ, включително и съпругите, се надигна глух ропот. Рут Джетисън свъси гъстите си вежди и като впи пламтящ и втренчен поглед в малката ни групичка, запита едва ли не заплашително:
— Има ли въпроси?
Настъпи доста дълго мълчание, съвсем непривично според мен за американци, сякаш вече се готвехме да се откажем от свободата на словото. Бях толкова отвратен от фанатизма на мисионерката и от предизвикателството, което ни бе хвърлила в лицето, че реших да се изкажа. Но не успях дори да се надигна. Съседката ми, мисис Пиърс ме дръпна за ръкава на сакото и възбудено ми прошепна в ухото: