— За бога, Ралф, не се намесвайте. Това е провокация.
По-нататък ще разкажа за мисис Пиърс, съпругата на най-близкия ми сътрудник. Тя няма за какво да се гордее с плътта си, но аз дълбоко я уважавам за прозорливостта й. Кипящ от сдържана ярост, замълчах.
Чу се шум в редицата зад нас, обърнах се — там ставаше същото, но ролите бяха разменени. Стин, вкопчил се в ръката на жена си, се мъчеше да я накара да замълчи.
Все едно да се опитваш да спреш булдозер. Мъч се дръпна, изправи се и рече с ясен глас:
— Въпроси нямам, но имам известни забележки.
— Да ги чуем — отвърна й с презрение Рут Джетисън.
Вярно е, че Мъч, макар и завършила психология, няма особено представителен вид. Дребничка е, закръглена и под белите, гладко прибрани в нисък кок коси се вижда мило, но невзрачно лице. Ала ние знаехме много добре колко струва Мъч. Тя се бе заела доброволно и с неукротима енергия с възпитанието на децата на ОМ в Блувил, задача героична, защото те бяха дванадесет, на възраст от пет до четиринадесет години.
Съгласна съм — каза Мъч на отличен английски, но с много силен немски акцент (който, за нещастие, започваше да се предава и на учениците й, включително и на Дейв) — за ограниченията, които мъжът е наложил на жената в икономическата и социална област. Но те не се дължат на омразата, която изпитва към тялото й. Тъкмо обратното, той го надценява и то за сметка на останалите й качества. Достатъчно е да се огледаме, за да го видим. То е навсякъде — в модата, в рекламата, в изкуството, в литературата. Смятам, че примерите, които дадохте, са преднамерени. Бандите от младежи, за които споменахте и които изнасилват, ругаят и бият момичетата, имат по всяка вероятност доста силно предразположение към хомосексуализъм — те го подтискат, но то се проявява в това им поведение. Да каже, че жената е „плювалник“, е присъщо само на невротик или садист. Не е типично мъжко поведение. В никакъв случай. И не виждам как изобщо е възможно да се заблуждаваме. Жените, които говорят за „омразата към вагината“ като типична за всички мъже, ме карат да подозирам, че те самите изпитват омраза към пениса (смях сред ОМ). Така или иначе те не вършат особено добра работа, като се опитват да убедят жените, че мъжете ги мразят. Ще се стигне дотам и жените да намразят мъжете, а това, позволете ми да ви го кажа, това е недостойно сега, когато мъжете мрат като мухи. Поразена съм, че именно една християнка подклажда омраза между двата пола. От друга страна, може би аз съм малко старомодна, но трябва да призная, че съм шокирана да чуя духовно лице да вмъква в проповедта си думата „п…“ (Мъч произнесе думата с типична немска енергичност). Освен туй, Преподобна, мисля, че вие изобщо не знаете какво представлява семейната двойка. Мога да ви уверя, че не съм плювалник за мъжа си. Сигурна съм, че ме обича изцяло, включително и с „п…“ (Смях сред ОМ. „Съкровище мое!“, тихичко възкликна Стин, вдигайки умолително ръце.)
— Ето какво имах да кажа — добави Мъч, като се изчерви и рязко седна. (Ропот в първите редици, бурни ръкопляскания сред ОМ.)
Докато Мъч държеше своята реч, в държането на Рут Джетисън нямаше нищо евангелско. Настръхнала, стиснала юмруци, тя хвърляше такива погледи към ОМ, че в други времена би ни пратила на кладата. След като Мъч седна, няколко секунди мисионерката не бе в състояние да отговори, но когато най-после си възвърна дар словото, то с мъка се промъкваше през стиснатите й зъби.
— Това изказване — просъска тя — е забележително със своето невежество, арогантност и абсолютна безполезност. Лицето, което се изказа, принадлежи към ония, които бих нарекла доволните робини. Да не разчита, че ще й отговоря. Аз се обръщам само към свободните жени. Разговорът ни е приключен. (Протести и викове: „Отговорете! Отговорете!“ сред ОМ)
Наказанията — стигнахме и дотам! — ни сполетяха още на следващия ден. Мъч бе строго смъмрена за „не-учтивостта си“ в остро писмо от Хилда Хелсингфорт. Стин като съпруг, отговорен за постъпките на жена си, бе санкциониран с двеста долара удръжка от заплатата, а колкото до ОМ, те също съучастници на Мъч с невъзпитаното си поведение, на тях им бе забранено за цяла седмица да се събират след вечеря в замъка. Мистър Бароу дори намекна, че при втори подобен случай кратките ни срещи, на които толкова държахме, може окончателно да бъдат отменени.
Всички бяхме дълбоко покрусени. Ако бе възможно да се излезе от Блувил, без да се самоосъдим на смърт, бихме го сторили веднага, изоставяйки работа, която за всеки един от нас бе смисъл на живота му. Като виждахме така открито да се потъпква свободата на мисълта и словото, питахме се дали все още сме в САЩ или зъл дух не ни е пренесъл, без да знаем, в някоя от ония латиноамерикански държави с диктаторски режими, които американската демокрация открай време е поддържала.