Когато след една седмица отново започват семейните ни събирания в замъка, решавам да се откажа от тях. Не че се отегчавам, а съм разтревожен за Дейв. Живеем в малка барака с две стаи, разделени с кухня и баня. Нощем оставям вратите отворени, за да го чувам. Защо то отскоро той се събужда всяка нощ след първия си сън и изплашен започва да вика. Изтичвам веднага и сгушил се в прегръдките ми, той ми разказва на пресекулки кошмарния си сън, който с малки отклонения е все един и същ.
Дейв върви сам сред голяма тълпа. Сърцето му безпричинно се свива. Хората, които крачат по тротоара в същата посока, са много бледи. Изведнъж някой полита и се строполява в несвяст. После втори, трети. И ето че падат на дузини, на гроздове. Никой не смее да им се притече на помощ, дори да се приближи до тях. Вървящите само леко се отклоняват встрани, за да избегнат телата. Макар да знае, че нищо не го застрашава, Дейв е силно разтревожен, страхува се, започва да плаче, никой не му обръща внимание. Приближава се до жена с червени коси. Улавя я за ръка, но тя я измъква и го отблъсква. Дейв плаче. И най-неочаквано ме зърва в гръб сред хората, които вървят пред него, аз съм на двадесетина метра разстояние, изпитва огромно облекчение, извиква ми весело, аз се обръщам, усмихвам му се, той се затичва към мен, аз също се втурвам назад. Но само на два метра от него падам на земята. Той се спуска към мен, застава на колене: аз съм блед, със затворени очи. Вика, моли, но хората ни заобикалят, без да спират, без дори да ни забележат.
Притичвам още при първия му вик. Нощната му лампичка е запалена и аз го заварвам седнал в леглото, потънал в пот и в сълзи. Прегръщам го, той хълца неудържимо и минава доста време, докато го успокоя.
Докато живеехме в Уесли Хайтс, Дейв никога не бе присъствувал на сцената, която описва. Но макар и много да я разкрасява, тя е вярна. Малко преди идването ми в Блувил видях как падат мъже по улиците и хората не само че ги заобикаляха, а направо бягаха от тях. Но аз никога нищо не съм му споменавал и не мога да разбера откъде идва кошмарът му. Учудва ме и друго. Дейв не знае, че всеки момент мога да бъда изхвърлен вън от охраняващата ни ограда на Блувил и следователно живея с постоянния страх не толкова и аз на свой ред да загина, колкото да не го оставя сам. И при все това сънят му покъртително изразява именно ужаса да не бъде изоставен.
Тази вечер пиша писмо на Анита, но непрекъснато се ослушвам. Защото съм забелязал, че силният вик за помощ в края на съня е предшествуван от едва доловимо хлипане и ако точно тогава се намеся, осуетявам най-страшната част от кошмара на Дейв: моята смърт и неговата самотност. Поне той така ми го обяснява сега, когато се събуди. След малко го оставям и сядам пак пред ниската масичка. Въпреки че дървените стени на бараката са двойни и добре изолирани, тук е студено, а и парното е слабо. В Блувил нощем правят икономия на гориво. Обличам един пуловер и върху него плътно пристягам дебел халат. Но току посягам към писалката, влиза Дейв и той доста навлечен.
— Преча ли ти, Ралф?
— Съвсем не.
Сяда на леглото, аз се обръщам и го поглеждам. Пораснал е, отслабнал е, малко е блед. На източеното му заострено личице черните очи, оградени с дълги, гъсти и завити мигли, изглеждат огромни.
— Работиш ли, Ралф?
— Не, пиша писмо.
И понеже замълчава, с присъщата си деликатност, добавям:
— На Анита.
Кратко мълчание, след което ме попитва със смешно изтънелия си глас, който започва да мутира:
— Не ти ли липсват, Ралф, вечерните събирания в замъка?
Това вече е зрелият, внимателен, изпълнен с грижа за другите Дейв.
Отвръщам му нехайно:
— О, да не мислиш, че е много забавно.
И отново ме пита, без всякакъв преход, но той е напълно очевиден за мен:
— А Анита ще дойде ли скоро?
Този път разбирам по-бързо. Контекстът ми е ясен: за мен се тревожи Дейв, не за себе си. Както го потвърждава и сънят му, в който жена с червени коси го отблъсква, той е разочарован от Анита. Когато идва, тя се занимава колкото се може по-малко с него, държи го на разстояние. Сякаш се бои да не се привърже към него. И при все това му носи, или по-точно му носеше, защото при сегашния недоимък вече нищо не се намира, разкошни подаръци, но уви, съвсем неподходящи — или прекалено детски, или такива, които все още не са за него—и които и в двата случая го оскърбяваха. Но Дейв е проницателен, добре разбира, че го отрупват с подаръци по липса на чувства.