— Не знам — отговарям аз пак нехайно. — Не ми се е обадила по телефона. Сигурно е много заета.
Мълчание. Не ми е ясно дали се хваща на въдицата, защото внимателно ме оглежда. После примигва, прозява се, протяга се и казва:
— Ще си лягам.
Кимвам и тогава най-неочаквано изрича със съвсем друг тон — тихичко, умолително, по детски:
— Ще ме занесеш ли, Ралф?
Неприятно ми е такова вдетиняване, след като току-що се показа като зрял човек. Много ми се ще да му откажа. Но не смея. Не знам какво би било въздействието на един отказ върху него. Може и да не съм много добър възпитател, но си имам едно правило: не поправям часовник с чук.
Скланям. Но може би колебанието, което неволно показах, е достатъчно, за да разбере, че не съм съгласен. Хващам го под мишниците, повдигам го и го притискам до гърдите си. Той веднага обвива врата ми с ръце и допира лице до моето. Развълнуван съм, както винаги. Този кратък миг ми вдъхва сили в моя нелек живот. Не искам да представям нещата само в черни краски. Въпреки че в Блувил истинският ми занаят е вече постоянната дълбока тревога, защото тя ме е обсебила много повече, отколкото научната ми работа, макар и толкова да държа на нея, човек свиква с всичко, дори със страха. Та и за осъдения на смърт има моменти, в които мисълта се изплъзва от неумолимите клещи на бъдещето. Иначе не би могъл да живее. А що се отнася до нашето съществуване в Блувил, мога поне да кажа, че осъждането ни не е сигурно.
Междувременно най-много ни измъчва абсолютната непонятност на положението ни.
Често си говорим за това с Джеспърсън и Стин, като вземаме известни предохранителни мерки, защото сме сигурни, че навсякъде са поставени подслушватели. Нито един от нас тримата, а и никой от ОМ, не е виждал някога Хилда Хелсингфорт. Знаем че е тук, съвсем наблизо, защото мистър Бароу в наше присъствие се свърза с нея по вътрешен телефон. Но тя си остава невидима като бога. И като него всезнаеща, всемогъща, но не и всеблага.
От нея получаваме само укори и порицания в писъмца, лишени и от най-елементарната учтивост и които са толкова кратки, че сами по себе си са вече обидни. Скоро след пристигането си в Блувил й писах писмо, за да я попитам дали е възможно да получа едно пони за Дейв: щях да го изплащам с удръжки от заплатата си. В наивността си стигнах дотам, да споделя за душевната празнота, която изпитваше Дейв след раздялата със своето конче.
След осем дни получих следния отговор:
Доктор Мартинели,
Благоволете да имате пред вид, че ОМ не могат да ми пишат, да ми телефонират или да молят да бъдат приети от мен.
Колкото до искането ви в писмото, благоволете да имате пред вид също така, че вашите семейни проблеми не ме засягат.
Прочетох тези редове на Стин, той се задоволи само да промълви: „Съвсем типично!“
Що се отнася до „самотните жени“ (наричаме ги така, защото живеят без другар в Блувил, но и без да правим, разбира се, никакви изводи за миналия им живот), поведението им към нас е същото, каквото е на „А“-тата. В работата ни в лабораторията и с едните, и с другите сме в отношения, за които ще спомена по-късно. Но вън от лабораторията жените и „А“-тата напълно ни пренебрегват. Всеки наш опит за сближаване е начаса отблъснат, устата млъкват, погледите се отклоняват, гърбовете се обръщат. Не само ОМ, но и съпругите им — с изключение на мисис Пиърс — попадат под ударите на небитието. Не може да се каже, че живеем в гето, защото в замъка има една обща столова за всички, но ако след ка то вземете храната си на подноса, седнете случайно на масата на „А“-тата или на самотни жени, разговорът пресеква и настъпва ледено мълчание.
Когато ме налегне безсънието, особено на разсъмване, задавам си все едни и същи въпроси: Защо се отнасят така към нас? Какво сме сторили? За какво сме виновни? Каква опасност представляваме? Споделям със Стин, но тази сутрин той е в отвратително настроение и ме праща по дяволите. „Ти си истински гой, мекушав си, непрекъснато се оплакваш. И от какво се оплакваш? Хранят те добре, не те бият. Не те заплюват в лицето, занимаваш се с интересна работа, затова прави като мен, кажи майната му на останалото.“ И добавя с мрачен вид: „Виждал съм и по-лошо.“
Че е видял по-лошо, преди да напусне Германия през 1936, вярвам. Но че казва майната му, не вярвам да е така, защото просто е побеснял. Той все по-често ругае на идиш и Мъч едва успява да го успокои. Очевидно и той като мен няма търпението, което ми препоръчва.
„Самотните жени“ — забелязвам го с горчивина, защото не всички са грозни — приемат общуването с „А“-тата по време на хранене и след това. Седнал на масата в столовата или в креслото в салона, побеснявам, като ги гледам как се усмихват, дори кокетничат с тия скопци. Все пак отбелязвам, че всичко е много сдържано и доста формално. Сякаш в техните очи „А“-тата, макар и пречистени от първородния си грях, са все още недостойни за пълно доверие.