„А“-тата са всички на около петдесет години. И ако са оставили потомци, то те са пораснали и са се пръснали из широкия свят. Във всеки случай и те, като „самотните жени“, не изпитват нежни чувства към нашите. Защото дискриминацията, която тежи върху нас, се разпростира и върху децата ни, и странно, без да се прави никаква разлика между момчета и момичета. Сякаш фактът, че са заченати по начина, по който са били заченати, ги прави по-малко достойни за внимание. Но нали и „самотните жени“, и „А“-тата не са дошли другояче на белия свят! Да не мислят да променят метод, който от два милиона години насам е доказал жизнеността си? Наистина започвам да се съмнявам, защото вчера прочетох в „Ню Йорк таймс“ една статия от Дебора Грим. И там пишеше следното изумително нещо:
„Половият акт трябва да престане да бъде използваното от обществото средство за възпроизводство на населението.“
В първия момент човек е готов да вдигне рамене. Но не и аз. Знам от Анита, че Дебора Грим е сред най-приближените на президентката Бедфорд и влиянието й над президентката може да се окаже по-силно от нейното.
Анита смята и аз съм напълно съгласен с нея, че не държавата трябва да решава дали една жена да има дете, или не, още по-малко чрез закони или санкции. Неотменимо е правото на жената да разполага с тялото си. Истинското уважение към живота е уважението към жената, приемана като свободно действуващ фактор, а не като вещ, през която минават, независимо дали тя го желае, или не, бъдещите граждани, от които се нуждае държавата. Жената не е машина за произвеждане на войници, работници или вярващи. Решението взема тя и само тя.
Това, което ме тревожи в заетата от Дебора Грим позиция, е, че отивайки привидно по-далеч от Анита, тя в същност се връща по стария утъпкан път. Не е труно да се забележи, че изречението е заповедно и отхвърля всякаква алтернатива: „Половият акт трябва да престане да бъде използваното от обществото средство за възпроизводство на населението.“
Но с каква ужасяваща власт облича Дебора Грим обществото! Обществото — създадено, ако не се лъжа, за да служи на хората, а не да ги подтиска — ще има тогава правото да наруши природните закони и да лиши индивидите от възможността да се съвъкупляват, за да се възпроизвеждат! Струва ми се, че сънувам: какво ще стане в такъв случай със свободата на жената? Осъдена от реакционната държава да бъде майка против волята си, тя сега ще е осъдена да не бъде майка, когато пожелае!
Какъв безотраден свят ще се получи, ако предлаганото от Дебора Грим случайно се приложи на практика. Премахнати завинаги всякакви отношения между мъже и жени, отхвърлено понятието „майка“, произвеждани по изкуствен път бебета и предавани още с раждането си в ясли, където денонощно ще живеят в пълна анонимност… Каква отчайваща пустиня, какво обезчовечено човечество! Къде ще остане тогава стимулът за живот? Каква полза от „възпроизводство на населението“, както казва Дебора Грим? Защо да се продължава човешкият род? Каква е тази животинска нужда да имаш потомство, след като хората ще бъдат фабрични артикули? И какъв смисъл би имало възпроизводството на тия артикули? Ако разбирам добре, ще произвеждат хора, за да произвеждат те вещи — и за да ги консумират! Какъв чудовищен абсурд! Ще фабрикуват деца-заместители, за да пият мляко ерзац…
Вечерта в замъка разказвам на Стин за статията на Дебора Грим и привличам вниманието му върху изречението, което съм подчертал с молив, прочитам му го на висок глас. Той повдига вежди и казва кисело:
— Не знам колко е желателно от човешка гледна точка, но от научна — е възможно.
Ще ми се да го разпитам по-подробно, но Мъч ни поглежда изплашено и аз замълчавам. Очевидно смята, че сме се показали непредпазливи: Стин е казал твърде много, а аз изобщо не би трябвало да говоря така открито за статията.
Не знам дали не е резултат от нашата невъздържаност, но от този ден нататък „Ню Йорк таймс“ все по-рядко стига до нас.
Вече споменах за схематичността, премълчаванията и отчайващата глупост на вестниците. Когато четеш днес „Ню Йорк таймс“ или „Вашингтон пост“, ще речеш, че някой зъл дух ги е скопил и двата. А само като си помисля как преди време пресата правеше доста труден живота на който й да е стопанин на Белия дом. Няма ги вече онези времена. В няколкото броя, които идват все по-нередовно, срещам само отблъскващо блудкави славословия за Сара Бедфорд, подкрепени понякога и от житиеописания, представящи я за образец на благодетелност, достоен за неделното училище.