Просто да не повярваш. Защото не толкова отдавна, може би преди пет или шест години, Сара Бедфорд привлече вниманието на средствата за масова информация, като се развяваше по Четиринадесета улица на Вашингтон начело на двадесетина момичета, всяка с високо вдигнат плакат, включително и тя, на който пишеше:
Не че подобни лозунги могат да ме смутят. Не ми харесва лицемерно благочестивия тон, с който сега говорят за Сара, сякаш изведнъж е станала Дева Мария — без Младенеца, разбира се.
И не от вестниците — сигурно са спрели въпросните броеве в Блувил, — а от Анита научавам сега как са стигнали нещата дотам.
Когато епидемията започнала да покосява политическия персонал на Конгреса, Сара Бедфорд прокарала така наречения закон за заместничките, задължаващ всеки представител или сенатор да има избран заместник от женски пол, който в случай на смърт автоматично да заеме мястото му в Камарата или в Сената. За нещастие самите заинтересовани променили закона, внасяйки поправка, която лишавала от демократичност изборите за дамските кандидати: присвоили си правото сами да подбират заместничките си и да ги представят на изборите. Направено било с цел да се запази количественото съотношение между двете големи партии: така че демократите представяли жени-демократки, а републиканците — жени-републиканки.
Отишли още по-далеч. Повечето от членовете на Конгреса избирали за свои заместнички съпругите си, сякаш мандатът, даден им от избирателите, бил феодално владение, което не бивало да излиза от ръцете на семейството. Може би са мислили, че така ще надживеят себе си дори и в смъртта. Само че това се оказало груба грешка, защото вдовиците, които все повече обсебвали Конгреса, били много слабо подготвени политически, идвали нередовно на заседанята и най-вече възприемали новата си длъжност като източник на своеобразна пенсия, изплащана им от федералните власти. Но поне в началото осигурили на президентката едно изключително покорно мнозинство.
По този именно начин вдовиците, представляващи тогава повече от половината от законодателното тяло, гласували със затворени очи закон за средствата за масова информация, който бил посрещнат с отчаяни протести от останалите им живи колеги от мъжки пол. Но напразни били усилията на тия опитни политици. А те съвсем не грешели, разобличавайки „закона за сигурност“ — така го нарекла Сара Бедфорд — като престъпно посегателство спрямо конституцията на САЩ и свободата на пресата. Вдовиците обаче сметнали негодуванието им за шовинистка реакция, насочена срещу пола на президентката и го пренебрегнали.
А законът постановлявал, че всеки орган за информация публикувал новина или коментар, който би могъл да предизвика паника, да смути обществения ред или да обезвери читателите — толкова неточно и общо определение, че практически каквато и да е статия можеше да попадне под ударите на закона — ще бъде временно или за постоянно спрян и обложен с глоба от 10,000 до 50,000 долара.
Този закон — приложен веднага с най-голяма строгост — щял за кратко време напълно да задуши свободата на словото. Защото и без това вече, лишени от реклама, поради икономическия упадък, средствата за масова информация едва кретали. Особено всекидневниците виждали как с всеки изминат ден се стопяват читателите им, в по-голямата си част, мъже и не били в състояние, без да се окажат в смъртна опасност, да понесат двойния удар на забраната и на огромната глоба: едни престанали да излизат, други се предали.
От този момент нататък Сара Бедфорд придобила могъщество, с което не разполагал нито един от предшествениците й в Белия дом: защото едва ли не диктаторските права, които конституцията дава на президента срещаха дотогава мощното противодействие на средствата за масова информация, на общественото мнение и на Конгреса. Конгресът обаче се превърнал в асамблея от папагали, готови винаги да кажат „да“. Общественото мнение, угнетено от косящата смърт, не реагирало, а на пресата сложили намордник. Оказало се, че са достатъчни само два закона, Законът за заместничките и Законът за сигурността, за да се задуши демокрацията.
Струва ми се, че ставащото сега в Блувил е по всяка вероятност само по-сурово отражение на тиранията, която завладява външния свят. Ако наистина е така, положението е отчайващо. Защото, ако един ден епидемията бъде спряна или отзвучи сама по себе си, това означава, че освободените ОМ няма да се окажат на свобода.