В неделя следобед, докато Дейв упорито тренира в плувния басейн на замъка, ние с Джеспърсън и Стин се възползваме от разрешението да пояздим отвъд първата ограда, в границите на ранчото. Макар конете да са собственост на ранчото, ездата не е безплатна, напротив — струва доста скъпо. И все пак тя е привилегия, която доста ме учудва. Предполагам, че Хилда Хелсингфорт е решила, че ще има по-голяма полза да бъдем в добра физическа форма, та научната ни работа да не страда.
Единственото неудобство на разходките ни е, че навсякъде ни следват две, все едни и същи, добре въоръжени конни милиционерки. С настъпването на пролетта униформата им се смени: като изключим черните ботуши, те са облечени от главата до петите в петролно синьо, с преметната през рамо пушка и с револвер на кръста. Само лицата не се променят: все същите ледени очи, стиснати устни. Успяхме да научим малките им имена или по-точно прякорите, с които се обръщат една към друга. И двете са руси и по-високата (но те и двете са високи) се казва Джеки, а „по-ниската“ — Пуси, и тя наистина има нещо котешко в дръпнатите си очи. На Джеспърсън, млад и неженен, и на мен, дето все по-рядко виждам Анита, те ни се струват много хубави. Не ни отблъсква дори униформата им. Но най-вече не можем да свикнем с мисълта, че е възможно тези млади и добре сложени жени да бъдат наши истински врагове, макар и погледите ни да отскачат от неумолимите им очи и да тупват на земята.
Когато излизаме от първата телена ограда на Блувил, Джеки и Пуси минават пред нас, съобщават имената ни и предават личните ни карти на дежурната милиционерка пред наблюдателната кула. Тя на свой ред — почти винаги са различни жени — ни оглежда внимателно един след друг, сякаш иска да запечата в паметта си омразните ни черти. После ни пропуска да минем, като ни назовава по име и със съответните ни номера: доктор Джеспърсън — 235, проф. Стинмайер — 226, доктор Мартинели — 472.
Както виждате, не забравя нито титлите ни, нито тънката разлика в тях. На връщане всеки поред съобщава името и номера си и получава обратно картата си. Забелязвам, че всеки път лостовата прави така, че да не докосне ръцете ни.
Отвън наблюдателната кула Джеки и Пуси вече не ни предвождат, а се движат дискретно на двадесет или тридесет метра зад нас и ни оставят сами да определяме маршрута на разходката. Сериозно обсъждаме предната вечер правото на този избор, защото той се оказва в същност единствената свобода, на която все още се радваме. Но с нищо не променяме обичайния ни път: ще караме в тръст и в галоп по равното, а после ще се запътим на север към планинските пътеки.
Това са горски пътища, които се вият сред красиви борове и са достатъчно широки, та спокойно да минават по тях камиони. Така че можем да се движим и тримата успоредно, един до друг, а колкото до конете, няма опасност да се хапят и да се ритат, стига моята кобилка да е в средата.
Тя се казва Шушка. Нито едно животно в Блувил не би си позволило да й покаже неуважение и не знам с какво друго да си обясня нейното превъзходство, ако не със смелия й характер, защото е дребна — не повече от метър и петдесет и пет — и положително много по-лека от големите коне, които тероризира.
Щом пътят стане стръмен, минаваме на обикновен ход. Тогава можем да си побъбрим с Джеспърсън и Стин. Или по-точно Стин слуша, защото Джеспърсън, млад, буен, а и малко чудак (въпреки че е отличен химик) непрекъснато говори за Джеки и Пуси, а аз му връщам достойно репликата. Смешно отпуснат върху кобилата си Мирта, след като с такъв труд я е яхнал, Стин въси вежди, мърмори, вдига рамене, цупи се и все намества сърдито тиролската си шапка.
По едно време се обръщам към него и се опитвам да го включа в разговора:
— Стин, а ти, какво ще кажеш?
— Аз нямам подобни проблеми — намръщено ми отвръща той. — Аз съм женен.
Джеспърсън избухва в неудържим смях. А да видиш при нашето положение такава безгрижна веселост е истинско удоволствие. Има един израз, който много ми харесва, макар и да звучи абсурдно: „Смея се с цяло гърло“ — та нали човек не може да се смее с половин гърло! Но именно тази абсурдност изразява най-добре безразсъдната радост у едно младо, пълно със сила и жизненост същество като Джеспърсън с небесносините си очи, прозрачната си кожа и русите си до бяло коси. Превива се от смях върху седлото, изправя се — широк в раменете, тесен в ханша, с плоския и мускулест корем, какъвто имат само младите — по детски прехласнат в ликуване-то си. Знам какво го разсмива така. Спомнил си е лютата реч на Мъч срещу Рут Джетисън миналата неделя и по-специално — последното й изречение. Непрекъснато го повтаря, когато сме сами, звучи му безкрайно комично. В наивността си не си представя, че хора на годините на Стин и Мъч могат все още да се любят.