Защото, естествено, данните са получени по нелегален път и за пресата, нали не е могла да се свърже с мен, няма никакво съмнение — аз съм източникът и аз самият съм минал в нелегалност. Никой, разбира се, не се изразява точно така. Достатъчно е да се каже, че съм си дал оставката и съм „изчезнал“.
Веднага щом се прибирам у дома — часът е девет вечерта — телефонирам на адвоката си, Луиджи Фабрело. Пронизителни викове в слушалката: Къде беше? Не успявам дори да отворя уста. Луиджи гръмогласно изревава: Мълчи. Идвам.
Ето го след час, застанал на прага, с мрачен поглед, с настръхнали коси, вещаещи беда, с трагичната маска на римлянин и с вечно наболата си черна и гъста брада, заради която никога не изглежда добре избръснат. Очаквай всеки момент да те арестуват, казва ми той.
След този малък театър най-после се успокоява, изслушва ме и заедно написваме, като претегляме всяка дума, декларация до „Ню Йорк таймс“, в която възстановяваме фактите. После си тръгва, величествен, с памфлета в ръка, предупреждавайки ме да не се свързвам с Анита, докато на следващия ден не излезе опровержението.
Ала на следващия ден — събота — тъй и не успявам да се обадя на Анита, че съм се върнал. В осем часа пристигат двама полицаи, за щастие Дейв още спи, и по-възрастният (който много повече прилича на университетски преподавател, отколкото на ченге) вежливо се обръща към мен:
— Доктор Мартинели, искам да ви задам един-единствен въпрос. Вярно ли е, че след като сте си дал оставка та, сте направил фотокопие на доклада си?
— Вярно е.
— Бихте ли ми показал фотокопието?
— Днес не е възможно. То е в касата ми в банката. А банката е затворена.
— Кога оставихте фотокопието в касата?
— В деня на оставката ми — на двадесет и осми септември.
— Ходил ли сте оттогава в банката?
— Не. Заминах за Ямайка на двадесет и девети и се върнах едва снощи.
Той кима любезно: „Да, да…“ Странно ченге. Около петдесетгодишен, със замислен поглед зад очилата с дебели рамки, високо чело, добродушно лице и невероятно изискани маниери.
— В такъв случай, ако нямате нищо против, ще дойдем да ви вземем в понеделник сутринта, за да отворим касата ви в банката. А дотогава ще си позволя да ви помоля, доктор Мартинели, да не напускате Вашингтон и да затворите вратата си за журналистите.
Тръгват си. Вбесен съм. Фактът, че съм направил фотокопие от доклада след оставката си, очевидно ме поставя под подозрение. А за това съм казал само на Анита. Значи, тя ме е издала.
Вдигам слушалката и набирам номера й.
— Анита?
— Ти ли си, Ралф?
Сърцето ми се свива, като чувам веселите нотки в гласа й.
Овладявам се и изричам много сухо, без да повишавам тон:
— Анита, само едно нещо искам да ти кажа. След малкото упражнение по доносничество, което си направила, не искам нито да те видя, нито гласа ти да чуя, нито да ти проговоря.
Затварям телефона. Краката ми треперят, пот се стича по страните ми.
Прекарвам много лоша събота и неделя. Оня преливащ от любезност полицай никак не ми харесва. Очаквам да ме арестуват в понеделник и ако не беше съветът на Луиджи, да бях избягал начаса и да се скрия някъде с Дейв. Крещяща несправедливост е, че аз, единственият, който се опита да изпълни дълга си, съм и единственият, над когото заплашително се вдига ръката на закона.
Не по-малко съм разстроен от поведението на Анита, а също и от собствената си постъпка: прекалено бързо и грубо скъсах с нея, без да й дам възможност да се защити. Не мога да повярвам, че ме е издала, а толкова мъчително е да убеждавам сам себе си в противното.
Освен това, в събота следобед, като минавах с такси през центъра, видях как един мъж, който вървеше по тротоара, се строполи на земята. Можеше да бъде и друго нещо, не енцефалит 16. Но не казах на шофьора да спре. Инстинктът ми за самосъхранение се оказа по-силен от професионалния ми дълг. Тази моментна слабост не ми излиза от ума и не мога да си я простя.
Най-после идва понеделник и още в девет часа възрастното ченге пристига само. Любезно ми припомня името си — В. С. Мур, но мълчи през цялото време, докато стигнем с таксито до банката. Отварям касата и му подавам фотокопието от доклада.
Прелиства го, но съвсем не напосоки. На малко листче е записал номерата на отделни страници и точно тия страници преглежда внимателно. Проверката трае пет минути, не повече. Затваря папката и ми я връща с приветлива усмивка.