Преструвайки се, че не забелязва стъписването на дъщеря си, съдията продължи:
— Уредила си среща със семейство Минтън и Рийд Ламбърт чрез Нат Честейн. Според Енгъс, госпожица Гейдър направила това шокиращо съобщение на самата среща, защото е искала да разбере по реакциите им кой от тях тримата е убил майка й.
— Какво? Да не би да е луда?
— Според Енгъс — не. Той каза, че му се сторила доста упорита, много способна и прекалено сериозна.
Стейси полегна на края на дивана и сложи ръка под тила си.
— Как реагира Енгъс?
— Познаваш го. Нищо не може да го стресне. Цялата работа му се струва забавна. Каза, че няма за какво да се безпокои, защото тя не може да представи никакви нови доказателства пред съдебните заседатели, понеже такива не съществуват. Гууни Бъд с виновният. Никой не може да оспори даденото от мен заключение, че мъжът не е бил в състояние да се изправи пред съда.
— Същото бих казала и аз — отговори Стейси. — Ти нямаше друга възможност, освен да изпратиш Гууни Бъд в приюта.
— Проверявах медицинските протоколи всяка година и вземах показания от лекуващите лекари. Знаеш, че не ми беше лесно. Това е една от най-добрите болници в щата.
— Татко, никой не те упреква. Боже мой, ако някой се съмнява, трябва да погледне досието ти като съдия. Повече от тридесет години репутацията ти е безупречна.
Той прокара ръка през оредялата си коса.
— Точно затова тази работа не ми харесва. Може би трябва да се оттегля по-рано, а не да чакам до следващото лято, за да го сторя.
— Няма да правиш нищо подобно. Ще стоиш дотогава, докато трябва, и няма да се оттегляш нито ден преди това. Някаква си новоизлюпена следователка не може да те изгони.
Очите на Стейси издаваха безпокойството й.
— Енгъс каза ли как… как изглежда момичето на Селина? Прилича ли на нея?
— До известна степен — отвърна съдията и се запъти към външната врата. Преди да излезе, промърмори със съжаление: — Енгъс каза, че дори била по-хубава от майка си.
Стейси седна на дивана и остана неподвижна дълго време, след като съдията излезе. Гледаше втренчено пространството пред себе си и напълно забрави за чиниите от обяда, които стояха в мивката.
— Здравейте, съдия Уолис. Казвам се Алекс Гейдър. Приятно ми е да се запозная с вас.
Представянето беше излишно. Знаеше коя е още в момента, когато пристъпи прага на офиса си. Госпожа Линекоум, секретарката му, кимна с глава към един стол в другия край на стаята. Жената беше млада — около двадесет и петгодишна, ако изчисленията му бяха точни. Стоеше с гордо изправена глава, самоуверена и с достойнство. Тези качества беше наследила от майка си.
Не познаваше Селина лично, но знаеше всичко за нея от Стейси. Момичетата бяха съученички през всичките единадесет години в тукашното училище. Дори да пренебрегнеше ревността на Стейси, типична за юношеските години, той не можеше да има ласкаво отношение към момиче, за което знаеше, че е красиво, харесвано и което въртеше всички момчета в класа на малкия си пръст, включително и единствените две от тях, които наистина заслужаваха внимание — Джуниър Минтън и Рийд Ламбърт.
Доста често сърцето на Стейси бе разбивано заради Селина. Това обстоятелство само по себе си беше достатъчно, за да накара съдията да я презира. И понеже младата дама беше нейна дъщеря, предварително не харесваше и нея.
— Здравейте, госпожице Гейдър.
Съдията Уолис се ръкува с нея, запазвайки благоприличие. Трудно му беше да възприеме тази модерно облечена млада жена за своя колежка. Той предпочиташе следователи, които носеха бели ризи и строги вълнени костюми, а не елегантни тоалети с къси поли и кожени палта. Някои от членовете на адвокатурата излъчваха слаба миризма от дим от пури или от кожените обвивки на томовете в архива, но не и на изтънчен парфюм.
— Областният прокурор Честейн запозна ли ви с причината за моето идване?
— Да. Тази сутрин, но аз я научих от Енгъс още снощи.
Тя наведе глава, сякаш искаше да покаже, че тази информация е интересна и си заслужава да се помисли върху нея. Съдията се упрекна, че неволно се издаде.
Когато Алекс вдигна глава, сноп слънчеви лъчи, идващи от прозорците, освети тъмната й коса. Яката на коженото палто, вдигната до бузите й, придоби цвят на свежи узрели праскови. Стейси имаше подобно палто, но на светлината променяше цвета си в пепелив.
— Мога ли да поговоря насаме с вас в кабинета ви? — попита тя учтиво.
Той погледна ръчния си часовник, без да има нужда.
— Боя се, че не. Всъщност само се отбих, за да взема пощата. Имам уговорена среща извън офиса за следобед.