— Да се справим ли?
Като внимаваше за болния си пръст, Енгъс отиде с накуцване до хладилника, за да си вземе още една бира.
— Не можем да й кажем да си върви. Поне така мисля аз — каза той, докато отваряше бирата. — Ние просто ще трябва да я убедим, че сме невинни, честни граждани. И тъй като в действителност сме такива, няма да бъде трудно да го направим.
Джуниър усещаше кога умът на баща му работи.
— Как ще постигнем тона?
— Не ние. Ти. Като правиш това, за което най-много те бива.
— Имаш пред вид…?
— Съблазни я.
— Да я съблазня! — възкликна Джуниър. — Не ми направи впечатление на жена, която ще се остави да бъде прелъстена. Сигурен съм, че не може да ни понася.
— Тогава това е първото нещо, което трябва да променим… Ти трябва да го направиш. Просто я накарай да те хареса… в началото. Аз самия бих се заел с това, ако бях по-млад — усмихна се дяволито на сина си. — Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с такава „неприятна“ дреболия?
— Поне ще се опитам — ухили се Джуниър.
Глава VI
Вратата на гробището беше отворена. Алекс влезе с колата. Никога не беше идвала на гроба на майка си, но знаеше номера на парцела. Той беше написан нечетливо на един от документите, които откри, когато изпрати баба си в клиниката.
Времето беше студено и неприветливо. Слънцето залязваше на хоризонта и приличаше на огромен оранжев диск, който блестеше като месинг. Надгробните каменни плочи хвърляха дълги сенки върху тревата.
Използвайки дискретните знаци за ориентация, Алекс откри точното място, паркира колата и слезе. Доколкото можеше да види, освен нея нямаше никой друг. Тук, в покрайнините на града, северният вятър беше по-силен и виеше зловещо. Вдигна яката на палтото си и се отправи към парцела.
Не се беше подготвяла да посети гроба. Да отиде й хрумна съвсем неочаквано. Вътрешният й глас й нашепваше да се върне обратно, сякаш ще се случи нещо ужасно, варварско и оскърбително.
Правоъгълната каменна плоча беше висока не повече от две стъпки. Никога нямаше да я забележи, ако името не беше издълбано върху нея. Бяха означени само датата на раждане и датата на смъртта. Нямаше дори обичайните думи: „В памет на…“ Нищо друго, освен голи цифри.
Този факт разстрои Алекс. Селина е била толкова млада и красива, заслужавала с повече от едно име и две дати.
Тя коленичи до гроба, който се намираше встрани от другите, на върха на малък склон. Тялото на баща й е било превозено от Виетнам до родното му място в Западна Вирджиния с почести от армията на Съединените щати. Дядо й Греъм, починал още когато Селина била малко момиченце, е бил погребан в родния си град. Гробът на Селина беше изцяло уединен.
Надгробният камък беше студен. Погали с върха на пръста си издълбаните върху него букви на първото име на майка си, след което опря ръка в изсъхналата трева отпред.
Съвсем наивно си беше представяла, че ще може да общува с нея по някакъв свръхестествен начин, но усещаше единствено стърнището, което бодеше дланта й.
— Мамо — прошепна тя. — Мамо. Майчице.
Тези думи звучаха неестествено за нея. Никога и на никого не ги бе казвала досега.
— Тя се кълнеше, че я познаваш само по гласа й.
Алекс се стресна и се обърна. Притисна с длан гръдта си. Сърцето й биеше, сякаш ще изхвръкне. Гласът й прозвуча неестествено:
— Уплашихте ме. Какво правите тук?
Джуниър Минтън коленичи до нея и постави букет свежи цветя до надгробния камък. Погледна за момент надписа, след това обърна глава и се усмихна тъжно на Алекс.
— Телепатия. Обадих се в мотела, но никой не отговори, когато позвъниха в стаята ви.
— Откъде знаете къде съм отседнала?
— В този град всичко се знае.
— Но никой не знаеше, че ще идвам на гробищата.
— Инстинкт. Опитах се да си представя къде бих отишъл аз, ако бях на ваше място. Ако не искате компания, мога да си отида.
— Не. Всичко е наред — Алекс отново погледна към името, издълбано върху студения и безличен сив камък. — Никога не съм идвала тук. Баба Греъм отказваше да ме доведе.
— Баба ви не беше много сърдечна.
— Да, така е.
— Усещахте ли липсата на майка, докато бяхте малка?
— Страшно много. Особено когато започнах училище и разбрах, че съм единственото дете в класа, което няма майка.
— Много от децата не живеят с майките си.
— Но знаят, че ги имат.
Тази тема беше трудна. Изобщо нямаше намерение да я обсъжда с Джуниър Минтън, независимо от това колко симпатична беше усмивката му.
Докосна букета, който той беше донесъл, и стри листенце от една червена роза между студените върхове на пръстите си. Цветето изглеждаше топло като кадифе, с цвета на кръвта.