— Какво мислиш за нея, мамо?
— За кого, за дъщерята на Селина ли? — попита Сара Джоу разсеяно и сви вежди намръщено. — Тя е много привлекателна, въпреки че не намирам ярките цветове подходящи за една жена.
Мачкайки в ръце фината дантела на нощницата си, тя продължи:
— Наистина е приятна млада жена, нали? Много по-сериозна от майка си. Селина беше едно малко глупаво момиче. Доколкото си спомням, непрекъснато се смееше. — Сара Джоу спря и наклони глава настрани, сякаш чуваше далечен смях. — Дори не си спомням някога да съм я виждала, без да се смее.
— Случвало се е много пъти. Ти просто не я познаваше достатъчно добре.
— Бедничкият ми. Знам, че беше много съкрушен, когато умря. Знам какво е да изгубиш човек, когото си обичал много. Това е истинско нещастие.
Гласът й, толкова нежен обикновено, изведнъж се промени, както и изражението на лицето й. То стана виолетово и чертите й придобиха решителност.
— Джуниър, не трябва повече да позволяваш на Енгъс да те унижава пред други хора.
Той небрежно сви рамене. Тези думи му бяха познати.
— Не го прави съзнателно. Това е само навик.
— Тогава трябва да го отучиш от него. Скъпи, нима не разбираш — той иска от теб точно това! Да му се противопоставяш. Енгъс разбира само грубия тон. Той не знае да говори любезно и възпитано като нас. Трябва да му говориш така, че да те разбере, както прави Рийд. Енгъс не би се осмелил да говори с него с такъв тон, както говори с теб, защото го уважава. А го уважава, защото Рийд не му се кланя до земята.
— Татко мисли, че Рийд не може да му направи нищо лошо. Но и до днес не може да му прости, че напусна предприятията „Минтън“. Аз никога не съм направил нещо, което да му хареса, и той по-скоро би взел Рийд да ръководи нещата в компанията, отколкото мен.
— Това не е вярно — възрази Сара Джоу по начин, по който не бе говорила седмици наред. — Енгъс се гордее с теб, но просто не знае как да го покаже. Толкова е упорит. Трябваше да бъде такъв, за да постигне всичко това. Просто иска и ти да си упорит като него.
Джуниър се засмя, свивайки юмруци.
— Добре, мамо. До утре сутринта. Ще изляза да се поразсея.
— Надявам се да го сториш. Енгъс иска да те вижда в добро настроение.
Смехът й беше знак да си тръгва. Джуниър използва тази възможност, каза й лека нощ и обеща да шофира внимателно. След това излезе от стаята. На стълбите срещна Енгъс, който носеше ботушите си в ръка, накуцвайки.
— Кога ще отидеш на лекар за този пръст?
— Нищо добро не можеш да видиш от лекар, освен да ти вземе парите. Трябва да го прострелям кучия му син и да се свърши с него.
Джуниър се усмихна.
— Добре, но не оставяй кръв по килима. Мама ще припадне, като я види.
Енгъс се засмя. Нямаше и следа от яда му. Изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило в кабинета му преди малко. Сложи ръка през рамото на Джуниър и го стисна.
— Знам, че съм зависим от теб, за да отпратиш онова момиче оттук. Надявам се, че моят план ще успее. Казахме й доста неща, над които да размисли. Ако е умна — а аз вярвам в това, — ще се откаже от разследването, преди да е станало твърде късно.
— Какво ще стане, ако не се откаже?
— Тогава и ние ще й покажем нещо — каза Енгъс мрачно.
После се усмихна ласкаво и го потупа по бузата.
— Лека нощ, момчето ми.
Джуниър наблюдаваше как баща му накуцва по площадката на стълбището. Почувства се много по-добре и тръгна надолу по стъпалата, като си подсвиркваше. Този път нямаше да разочарова Енгъс. Възложената работа му харесваше.
Неговият опит с жените беше известен. Предизвикателствата от страна на Алекс само правеха преследването на целта по-съблазнително и забавно. Тя беше много привлекателна млада жена. Дори Енгъс да не му беше поръчал, той щеше да я ухажва при всички случаи.
За да направи това обаче, му беше необходимо известно време за размисъл. Даде си няколко дни, за да изработи сигурна стратегия. Междувременно имаше други по-незначителни неща за решаване. На път към външната врата погледна отражението на красивото си лице в огледалото в коридора.
Глава IX
Конюшнята беше построена от камък, също като къщата. Интериорът беше като на всички други, с изключение на това, че вътре беше абсолютно чисто. Двете редици боксове бяха разделени от широка пътека в центъра. Миришеше, но не неприятно, на сено, кожа и коне. Осветлението беше по-слабо за през нощта и над всеки бокс висеше отделна лампа. Това й помогна да се ориентира накъде да върви. В средата на помещението светеше по-силна лампа и тя тръгна нататък. Премина покрай едно помещение, чиято врата беше отворена. Виждаше се кръгла ограда и един мъж, който тренираше няколко коня едновременно.