Съдията седна или по-скоро се строполи на един стол близо до него. Зяпна Алекс е неприкрито учудване.
— Извинете, не ви разбрах — каза той, дишайки трудно.
— Убедена съм, че чухте много добре, съдия Уолис, въпреки че, ако трябва, ще повторя молбата си.
Той махна с ръка.
— Не. За Бога, не. Един път беше достатъчно — той постави ръце на коленете си и продължи да я гледа втренчено, като че беше луда. — Защо искате да направите такова отвратително нещо?
— Аз не го искам. Дори не бих ви молила за съдебна заповед, ако не считах ексхумацията за абсолютно необходима.
Възвръщайки отчасти своята самоувереност, съдията неохотно й посочи един стол.
— Вие също можете да седнете. Обяснете ми причините.
— Било е извършено престъпление, а не мога да намеря никакви улики, които да докажат нечия вина.
— Предупредих ви, че няма да намерите такива! — възкликна той. — Не ме послушахте. Дойдохте тук и започнахте да обвинявате без основание, понеже сте си наумила да отмъстите на някого.
— Това не е вярно — отрече тя спокойно.
— Аз го разбирам по този начин. Какво ще каже Нат Честейн за това?
— Областният прокурор отсъства. Изглежда си е взел няколко дни отпуск и с отишъл на лов.
— Според мен идеята му не е лоша — каза съдията.
— Ще ми разрешите ли да потърся доказателства?
— Няма никакви доказателства — подчерта той.
— Останките на майка ми могат да помогнат да намеря нещо.
— Направиха й аутопсия, след като беше убита. Това е било преди двадесет и пет години, за Бога!
— Въпреки голямото ми уважение към съдебния лекар от онова време, мисля, че той не е търсил улики, защото причината за смъртта е била очевидна. Познавам един много добър специалист по съдебна медицина в Далас. Често го използваме в кантората в Остин. Ако има нещо за откриване, той ще го открие.
— Гарантирам ви, че нищо няма да открие.
— Все пак си струва да се опита, нали?
— Ще помисля върху молбата ви, но първо трябва да се посъветвам с някои хора.
Алекс разбра, че той увърта.
— Ще се радвам, ако получа отговор до довечера.
— Съжалявам, госпожице Гейдър. Най-доброто, което мога да направя, е да помисля за това през нощта и да ви дам отговор утре сутрин. Мисля, че дотогава ще промените решението си и ще оттеглите молбата си.
— Няма.
Съдията се изправи.
— Аз съм ужасно изморен, гладен и развълнуван от неловкото положение, в което ме поставихте — каза той и поклати пръст. — Не обичам бъркотиите.
— Нито пък аз. Искаше ми се да не се налага да го правя.
— Не се налага.
— Убедена съм, че е необходимо — противопостави се тя упорито.
— По-късно ще съжалявате, че сте ме молила за това. Отнехте ми доста време. Трябва да тръгвам, защото Стейси ще се тревожи. Лека нощ.
Той излезе от стаята. Няколко секунди по-късно госпожа Линекоум се появи на вратата. Беше възмутена.
— Имоджийн ми каза, че ще създавате неприятности на всички наоколо. Била е права.
Алекс мина наперено покрай нея и се върна в своя офис, за да си вземе нещата. Пътуването до мотел „Уестърнър“ й отне повече време от обикновеното, защото беше попаднала в часовете пик в Пърсел. На всичко отгоре шосето започна да се заледява.
Тъй като знаеше, че няма да й се излиза отново, тя си купи порция пиле за вечеря на път към мотела: сложи храната на кръглата маса в стаята си, близо до прозореца, но когато започна да яде, усетя, че е студена и съвсем безвкусна. Зарече се отсега нататък да си купува само плодове и сандвичи. Също и букет свежи цветя, за да украси неприветливата стая. Обмисляше как да свали зловещата рисунка от стената. На нея бикоборец с червено наметало пронизваше с шпага гърлото на повален бик. Очите на бика я ужасяваха всеки път, когато ги погледнеше.
Нямаше желание да преглежда отново бележките си и включи телевизора. Даваха някаква комедия. Когато свърши, се почувства по-добре и реши да вземе един душ.
Току-що беше увила мократа си коса с кърпа, когато някой почука на вратата. Облече белия халат, завърза колана през кръста си и надникна през шпионката.
После хвана веригата на вратата и попита:
— Кой е?
— Отворете — беше шериф Ламбърт.
— Защо?
— Трябва да говоря с вас.
— За какво?
— Ще ви кажа, когато вляза вътре.
Алекс не помръдна.
— Ще отворите ли вратата най-после?
— Мога да говоря с вас и оттук.
— Отворете тая скапана врата! — изкрещя стой. — Измръзнах навън.
Алекс свали веригата, отвори и отстъпи встрани. Рийд тропна с крака и изтръска ледените висулки, които висяха от кожената му яка.
Изгледа я от глава до пети.