— Очаквате ли някого?
Алекс сложи ръце на кръста, като с това искаше да прикрие раздразнението си.
— Ако това е служебно посещение…
— Не е.
Той пъхна пръст между зъбите си и издърпа едната ръкавица, после и другата. Потупа каубойската си шапка по крака, за да изтръска суграшицата от нея, и прокара ръка през косата си. Сложи ръкавиците в шапката си и я остави на масата. След това придърпа един стол и седна. Хвърли поглед към остатъците от вечерята, отхапа залък от недокоснатото пиле и дъвчейки попита:
— Не ви ли харесват нашите пилета?
Беше се настанил на стола така, сякаш имаше намерение да прекара нощта там. Алекс остана права. Чувстваше се неловко с халата, въпреки че той я закриваше от брадичката до глезените. Не беше много самоуверена с кърпата от мотела, увита около главата й. Опита да се държи безразлично.
— Не, пилето не ми хареса, но не исках да излизам навън за вечеря.
— Умно решение за нощ като тази. Пътищата са опасни.
— Можехте да ми кажете това по телефона.
Пренебрегвайки забележката, той се наведе настрани и погледна зад нея към телевизора, където се появиха двама души — мъж и жена. Бяха голи. Камерата показа отблизо как мъжът доближи устните си към гърдите на жената.
— Сега разбирам защо се ядосахте, че ви прекъснах. Алекс спря телевизора.
— Не гледах филма.
Когато се обърна, той я гледаше усмихнато.
— Винаги ли отваряте вратата, когато някой почука?
— Не ви отворих, докато не ме наругахте.
— Това ли е всичко, което трябва да направи един мъж — да започне да говори цинично?
— Вие сте най-висшият служител на закона в тази област. Ако не мога да се доверя на вас, тогава какво остава за другите?
Всъщност си мислеше, че би могла да вярва повече на някой амбулантен търговец, отколкото на Рийд Ламбърт.
— И наистина ли беше необходимо да вземате оръжие с вас?
Той проследи погледа й към кобура, който висеше на колана му. Изпъна краката си напред и ги кръстоса.
— Никога не се знае дали няма да потрябва.
— Винаги ли е зареден?
Той се поколеба за миг, вдигна очи към гърдите й и каза:
— Винаги.
— Защо дойдохте тук тази вечер? Какво е това, което не може да почака до утре?
— Нещо, което не търпи отлагане.
— Неотложна работа? — повтори тя дрезгаво.
Той стана бавно от стола и се приближи до нея. Плъзна ръка по халата и я хвана зад тила.
— Да, неотложна работа — прошепна Рийд. — Да ви удуша.
Алекс отстъпи назад уплашена и отблъсна ръката му. Той я пусна доброволно.
— Съдията Уолис ми се обади тази вечер и ми каза за съдебната заповед, която сте го помолила да издаде.
Сърцето й, което туптеше доста силно, се поуспокои, но тя измърмори:
— Има ли нещо лично в този град?
— Не много.
— Изглежда не бих могла да кихна, без да се намери някой, който да ми услужи с кърпичката си.
— Вие сте център на внимание. Какво очаквате от ексхумацията на трупа?
— Смятате, че е каприз, така ли?
— А не е ли?
— Мислите ли, че бих разравяла гроба на майка си, ако не смятах това за важно при разследване на убийството й? — попита тя разпалено. — Боже мой, мислите ли, че ми е било лесно дори само да си го помисля? И защо съдията е сметнал за необходимо да се консултира точно с вас, а не с някой друг?
— Защо не с мен? Защото съм заподозрян ли?
— Да! — изкрещя тя. — Обсъждането на случая с вас е крайно не етично.
— Аз съм шериф, забравихте ли това?
— Никога няма да го забравя. Но нищо не извинява съдията Уолис за това, че действа зад гърба ми. Защо се ядоса толкова, че искам ексхумация на трупа? Да не би да се страхува, че съдебния лекар ще открие нещо, което той се е опитал да скрие?
— Молбата ви му е създала проблем.
— Обзалагам се, че е така. Кого се опитва да защити, като държи ковчега запечатан?
— Вас.
— Мен?
— Трупът на Селина не може да се ексхумира. Той беше кремиран.
Глава XII
Рийд не можа да си обясни защо избра да отиде в най-западналата кръчма на магистралата, за да пийне нещо, когато имаше бутилка хубаво уиски вкъщи. Може би защото настроението му съвпадаше с мрачната, съмнителна обстановка с евтиното кабаре. Чувстваше се като отрепка.
Даде знак на бармана да му налее още едно. Бар „Последен шанс“ беше място, където доливаха чашите на клиентите, вместо да им носят чисти при следващата поръчка.
— Благодаря — каза Рийд, докато наблюдаваше как чашата му се пълни.
— Проверка ли правите или какво? — попита барманът.
Рийд отмести очи, погледна го и каза:
— Просто си пийвам. Има ли нещо лошо в това?
Глупавата усмивка от лицето отсреща изчезна.