Съвзе се и каза с приятен глас:
— Добро утро.
— Добро утро — отвърнаха те в хор.
— Казвам се Алекс Гейдър. Трябва да видя шерифа.
Заявлението беше излишно. Вече знаеха коя е и защо е там. Мълвата се разнася бързо в неголям град като Пърсел.
— Той очаква ли ви? — попита един от помощниците на шерифа войнствено.
— Надявам се, че ще иска да ме види — уверено каза тя.
— Нат Честейн ли ви изпрати?
Алекс беше направила опит да се свърже отново с него тази сутрин, но госпожа Честейн й бе отговорила, че вече е тръгнал към офиса си. Опита се да му телефонира там, но никой не отговори. Или го беше изпуснала по пътя към офиса, или умишлено я отбягваше.
— Той знае защо съм тук. Вътре ли е? — повтори рязко.
— Не мисля, че е тук.
— Аз не съм го виждал — добави друг.
— Да, той е тук. Дойде преди няколко минути — обади се един служител неохотно, кимайки с глава към коридора. — Последната врата вляво, мадам.
— Благодаря.
Алекс му се усмихна леко и тръгна по коридора, усещайки очите, които я следваха. Почука на последната врата.
— Да?
Рийд Ламбърт седеше зад едно дървено бюро, също толкова старо, колкото и сградата. Краката му бяха кръстосани и облегнати на единия ъгъл на бюрото. Седеше отпуснато на въртящ се стол.
Каубойската шапка и коженото му яке висяха на закачалката за дрехи в ъгъла между прозореца на приземния стаж и стената, облепена с пожълтели тапети.
В ръцете си разклащаше леко нащърбена, не особено чиста чаша за кафе.
— Добро утро, госпожице Гейдър.
Тя затвори вратата толкова силно, че стъклото на прозореца издрънча.
— Защо не ми казахте вчера? — попита тя.
— И да разваля изненадата? — каза той с лукава гримаса. — Как разбрахте?
— Случайно.
— Знаех, че рано или късно ще се появите, но не си го представях толкова рано сутринта.
Той стана и й посочи друг стол, на който да седне. После се приближи до масата, на която беше кафеварката.
— Искате ли кафе?
— Господин Честейн трябваше да ми каже.
— Нат? Няма начин. Когато положението стане напечено, нашият областен прокурор се превръща в истински страхливец.
Алекс докосна челото си с ръка.
— Това е кошмар.
Той не дочака да откаже или приеме предложението му за кафе и вече й наливаше в чаша, подобна на своята.
— Сметана, захар?
— Това не е официално посещение, господин Ламбърт.
Той постави чашата с кафето на бюрото пред нея и се върна на своя стол. Дървото и остарелите пружини изскърцаха, когато седна.
— Започвате не както трябва.
— Забравихте ли защо съм тук?
— Нито за миг, но вашите задължения забраняват ли ви да пиете кафе?
Разгневена, Алекс остави дамската си чанта на бюрото, отиде до масата и сложи една лъжичка сметана в чашата си.
Кафето беше силно и горещо, подобно на погледа, който шерифът беше отправил към нея, и далеч по-добро от това, което беше пила рано сутринта в кафе-бара на мотел „Уестърнър“. Ако той беше приготвил кафето, умееше да го прави. Облегнат назад на стола си, той изобщо не изглеждаше обезпокоен от факта, че е заподозрян в убийство.
— Как намирате Пърсел, госпожице Гейдър?
— Тук съм отскоро и не мога да ви отговоря.
— Е, хайде. Обзалагам се, че предварително сте решила да не го харесате, въпреки че никога преди това не сте идвала тук.
— Защо казвате това?
— За това има причина, нали? Майка ви е починала тук.
Споменаването на смъртта на майка й я разстрои.
— Тя не е починала. Била с убита, и то по много брутален начин.
— Спомням си — каза мрачно.
— Точно така. Вие сте намерил тялото, нали?
Той наведе очи към съдържанието на чашата и дълго гледа в нея, преди да отпие. После я гаврътна, като че ли беше пълна с уиски.
— Вие ли убихте майка ми, господин Ламбърт?
Тъй като не бе могла да прецени с точност неговата реакция предишния ден, искаше да я види сега. Той рязко изправи глава.
— Не — подпря лактите си на бюрото. След това я погледна втренчено. — Хайде, питайте направо. Искам всичко да ви стане ясно, и то още сега. Това ще спести и на двама ни много време. Но ако искате да ме разпитвате официално, ще трябва първо да ме призовете в съда.
— Отказвате ли да сътрудничите на моето разследване?
— Не съм казал подобно нещо. Този офис ще бъде на ваше разположение, съгласно инструкциите на Нат. Аз лично ще ви помагам, с каквото мога.
— По ваше желание ли? — попита ласкаво тя.
— Не, а защото искам всичко това да свърши веднъж завинаги. Разбирате ли? Има и друга възможност. Да се върнете обратно в Остин, където ви е мястото, и да оставите миналото там, където трябва да бъде.