Лицето на госпожица Съдърланд поруменя. Тя започна да скубе нервно ресните на дрехата си.
— Срещнах го за пръв път на бала на работниците и служителите на завода за газ — рече тя. — Докато баща ми беше жив, винаги ни пращаха билети и сега пак си спомниха за нас и ни поканиха. Господин Уиндибанк не желаеше да отидем на бала. Той изобщо не обича да излизаме. Сърдеше се дори и когато аз се готвех да отида на някой училищен празник. Но сега бях решила да отида непременно. Всъщност с какво право той ме ограничава в тези неща? Казваше, че не бива да общуваме с тези хора, които са били приятели на баща ми. След това измисли, че нямам дрехи за такъв празник, А аз имах в гардероби си съвсем нова, необличана червена рокля от плюш. Най-сетне, като видя, че нищо не помага, той замина по служба във Франция, а ние с майка ми, придружени от настойника ни господин Харди, отидохме на бала. Именно там се запознах с господин Хосмър Енджъл.
— Струва ми се, че господин Уиндибанк е останал много недоволен след завръщането си, когато е разбрал, че въпреки всичко, вие сте присъствувал на бала?
— Напротив, не се разсърди. Спомням си, че той се засмя и каза, че на жената не трябва да се забранява това, което си е наумила, защото тя все пак ще го изпълни.
— Разбирам. И на този бал вие срещнахте един джентълмен, който се казва господин Енджъл?
— Точно така. На другия ден той намина у нас, за да види дали сме се прибрали благополучно вкъщи. След това, по време на разходка, на два пъти се срещнахме. После се върна баща ми и господин Хосмър Енджъл повече не можеше да идва у дома.
— Не можеше?
— Искам да знаете, че баща ми не обича такива неща. Той не обича да ни посещават никакви гости. Казва, че жената трябва да се чувствува щастлива в своя тесен семеен кръг. От своя страна, аз продължавам да твърдя пред майка си, че всяка жена трябва сама да си създаде такъв кръг. Нещо, което аз и досега не съм сторила.
— Господин Хосмър Енджъл не се ли опита да се срещне с вас?
— Баща ми трябваше след седмица да замине отново за Франция по работа и Хосмър ми писа, че за нас е по-добре и по-безопасно да не се срещаме до неговото заминаване, а през цялото време да си кореспондираме. Получавах от него писма всеки ден, и то сутрин, така, че баща ми нищо не подозираше за тази връзка.
— Вие дала ли сте му вече дума?
— Да, господин Холмс. Още след първата ни разходка. Хосмър — господин Енджъл, беше касиер в една кантора на улица Лидънхол.
— В коя кантора?
— Това не зная, господин Холмс.
— А къде живееше той?
— Спеше в кантората.
— И вие твърдите, че не знаете неговия адрес?
— Не! Зная само, че живееше на улица Лидънхол.
— В такъв случай как адресирахте писмата си?
— В пощенския клон на улица Лидънхол, до поискване. Той се страхуваше, че ако изпращам писмата си до него на адреса на кантората, колегите му ще започнат да го подиграват, че получава писма от жени. Предложих му да пиша писмата си на машина, така както ми пишеше самият той. Хосмър обаче не прие, защото както той сам казваше, между нас не трябва да стой някаква си машина. Ето само от тази дреболия можете да разберете колко много ме обичаше господин Енджъл.
— Това е много важно — отбеляза Холмс. — За мен отдавна е аксиома, че дреболиите са много по-важни, отколкото големите факти. Не можете ли да си припомните още някои такива малки нещица за господин Хосмър Енджъл?
— Той беше много скромен човек, господин Холмс. Беше свенлив. Предпочиташе да се разхожда с мен само вечер, за да не обръща вниманието на хората върху себе си. Много скромен и учтив млад човек. Дори гласът му беше тих. Казваше ми, че в детството си е боледувал често от гърло и оттогава до ден-днешен страда от това заболяване. Беше винаги добре облечен, чисто и скромно, а очите му бяха слаби, също както и моите, та носеше тъмни очила, за да се предпазва от слънцето.
— Добре. А какво се случи, когато вашият пастрок замина отново за Франция?
— Господин Хосмър Енджъл пак дойде у нас и ми предложи да се венчаем, преди да се е върнал баща ми. Предложението му беше много сериозно и той ме накара да се закълна в Библията, че ще му бъда вярна навеки. Майка ми каза, че той бил много искрен и всичко това говори за силата на неговата страст. Още от самото начало майка ми беше много добре разположена към него и го обичаше много повече от мен. После те двамата започнаха да ме убеждават да се венчаем същата неделя. Аз настоявах да изчакаме завръщането на баща ми. Може би е смешно да се мисли, че исках да взема разрешение за брака си от човек, няколко години по-голям от мен, но не желаех да върша нищо тайно. Ето защо аз написах писмо до баща ми в Бордо, в клона на дружеството, в което той работеше. За съжаление получих писмото си обратно в деня на сватбата ми.