— Още един фашист! — каза Патон, който се зададе.
Някакъв служител от книжарницата се приближи към тях.
— Може да е катастрофа — каза той. — Изглежда много млад за фашист.
— Така ли мислите? — попита Люн. — Аз го видях!… Нарочно го направи!…
— Хм!… — измънка служителят. Люн пусна хлапето, побеснял.
— Вие ли ще ме учите как да си върша работата?… Ще ви вкарам вътре, ако настоявате!
— Да — съгласи се служителят.
Той събра хлапето и влезе в книжарницата.
— Какъв мръсник — каза Патон. — Ще видиш, скъпо ще му излезе!…
— Щом казваш! — отвърна Люн със задоволство. — Това е едно повишение в перспектива… А може би ще успеем да пребараме фашистите за школата!
III
— Днес ще пукнем от скука — каза Патон.
— Да — отвърна Люн. — Спомняш ли си миналата седмица?
— Би трябвало да направим нещо — каза Люн. — Ако веднъж седмично ни се случваше по нещо… щеше да бъде гот!…
— Да — отвърна Патон. — О!… Скивай!
В бистрото до тях имаше две много хубави момичета.
— Колко е часът? — каза Люн.
— Още десет минути и свършваме — отвърна Патон.
— Чудничко! — каза Люн. Гледаше момичетата. — Ще пийнем ли по нещо?
— Да — отвърна Патон.
IV
— Ще я видиш ли пак днес? — попита Патон.
— Не. Тя не може. Какъв гаден ден!…
Бяха на пост пред Министерството на печалбите и загубите.
— Никой не минава оттук — каза Люн. — Това е…
Той млъкна, тъй като една възрастна дама се обръщаше към него.
— Извинете, господине, улица „Училищна“?
— Давай — каза Люн.
И Патон нанесе силен удар с палката по главата на госпожата. Оставиха я до стената.
— Дърта мръсница! — каза Люн. — Не можеше ли да ми говори отляво, като всички? В края на краищата… това разсейва — отсече той.
Патон триеше палката си с карирана кърпичка.
— С какво се занимава твоето момиче? — попита Патон.
— Не знам — каза Люн. — Но е мила, знаеш ли…
— Иначе как е? — попита Патон.
Люн почервеня.
— Отвратителен си. Нищо не разбираш от чувства.
— Значи няма да я видиш тази вечер? — каза Патон.
— Не — отвърна Люн. — Как ли да си прекарам вечерта?
— Можем да идем в Централния склад — предложи Патон. — Там винаги има хора, дошли да чопнат нещо за ядене.
— Не сме дежурни — каза Люн.
— Трябва само да отидем там — продължи Патон. — Ще бъде забавно, може да арестуваме някого. Но ако предпочиташ, можем да отидем в…
— Патон — възкликна Люн, — знаех, че си прасе, но ти наистина не разбираш нищо. В момента не бих могъл да направя това.
— Много си застрелян — каза Патон… — Хайде, не искам да приличам на глупак. Ще отидем в Централния склад. Ама си вземи ютията, да се надяваме все пак, че ще вдигнем малко пушилка.
— Щом казваш — отвърна Люн много възбудено. — Най-малко две дузини ще ударим…
— Ти — каза Патон, — ти май наистина си влюбен.
V
Патон мина първи. Люн го следваше отблизо. Тръгнаха покрай тухлената стена и стигнаха до отвора, грижливо поддържан от пазача, за да не могат крадците да се катерят по стената и да я рушат. Те влязоха. От двора водеше началото си тясна пътечка, украсена от двете страни с бодлива тел, която даваше на крадците единствената възможност да тръгнат по нея. Тук-там в земята бяха изкопани дупки, за да могат ченгетата да се спотайват и да се прицелват внимателно. Люн и Патон избраха една двуместна. Настаниха се удобно и преди да минат и две минути, чуха мотора на автобуса, който докарваше крадците на самото място. Доловиха подрънкването на звънчето и първите крадци се появиха в отвора. Люн и Патон си закриха очите, за да не ги видят. По-забавно беше да ги повалят на връщане. Те преминаха. Всички бяха боси, за да не вдигат шум и защото обувките са скъпи. Отминаха.