Трябваше да се подготви. Но не му трябваше да се измъчва с мисли за него.
Някъде от вътрешността на къщата се дочуваше приглушеният глас на Макс, който говореше по телефона.
В центъра на антрето Тим стоеше изправен с чувството, че е увиснал от тъмния таван като чукче в звънец над зейналата въздушна яма, в онемяло предчувствие за предстоящия удар на съдбата.
Макс се върна и рече:
— Тя е готова да те изслуша. Не й казах нищо конкретно, само й дадох препоръка за теб.
— Благодаря. Извинявам се за безпокойството.
— Няма страшно. Само е малко странно.
— Да, така е.
— Защо приятелят ви не се обади на Линда да те представи? Нямаше да е нужно да й обяснява защо те праща.
— Не е никак добре и съзнанието му е замъглено — оправда се Тим. — Знае какво трябва да се направи, но вече не знае как да го направи.
— Това е според мен най-страшното, което може да ти се случи — каза Макс. — Да си загубиш мозъка, да не знаеш какво става.
— Такъв е животът — каза Тим. — На всички ни идва до главата.
Те си стиснаха ръцете и Макс го изпрати до входната площадка.
— Тя е добра жена. Дано това да не я измъчи много.
— Ще направя всичко каквото мога за нея — обеща Тим.
Той се върна обратно във форда си и подкара към бунгалото на Линда Пакит.
Тухлената настилка под формата на рибена кост върху пътеката, водеща към къщата, бе положена върху легло от пясък. Във въздуха ухаеше на евкалиптово масло, под краката му хрущяха сухи листа.
С всяка стъпка се чувстваше все по-притеснен. Времето изведнъж се забърза и той усети, че бедата наближава.
Изкачи се по стълбата и вратата се отвори. Жената го поздрави и попита:
— Ти ли си Тим?
— Да. Госпожа Пакит?
— Наричай ме Линда.
Под светлината на входната лампа очите й имаха цвета на египетско зелено.
— Майка ти трябва страшно да се е измъчила девет месеца да те разнася насам и натам — закачи го тя.
— Тогава съм бил по-малък.
Тя се отдръпна от вратата и каза:
— Наведи се и влизай.
Той прекрачи през прага и от този миг всичко се промени за него.
Глава 5
Дървеният под се разливаше от стена до стена с топлото сияние на златен мед и придаваше на скромния хол простор и кротко величие.
Бунгалото, построено през 30-те години на двадесетия век, беше или изрядно поддържано, или реставрирано. Малката камина и декоративните свещници от двете й страни бяха семпли, но елегантни представители на стила арт деко.
Лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб висеше близо до главата на Тим, но не го дразнеше. Обстановката създаваше чувство за уют, а не клаустрофобична неприязън.
Линда имаше много книги. С едно-единствено изключение техните редици се сливаха в самотната изява на изобразителното изкуство в стаята, в абстрактна композиция от думи и цветове. Изключението беше плакат, изобразяващ празен сив телевизионен екран с размери 1.80 на 1.20.
— Нищо не разбирам от модерно изкуство — отбеляза Тим.
— Това не е изкуство. Поръчах да ми го направят в едно фото студио. Да ми напомня защо не искам да имам телевизор.
— И защо?
— Защото животът е много кратък.
Тим даде шанс на плаката да му подейства и каза:
— И все пак нищо не разбирам.
— Ще дойде време да го разбереш. В голяма глава като твоята трябва да има някакъв мозък.
Беше му трудно да реши дали поведението й беше продиктувано от някакъв безгрижен чар или от насмешливост, граничеща с грубиянство. Или пък беше малко откачалка. Много такива се срещаха напоследък.
— Линда, причината, поради която съм дошъл…
— Ела с мен в кухнята. Бях там, когато дойде.
Тя го поведе през хола и продължи през рамо:
— Макс ме увери, че не си от ония, дето ще ми забият нож в гърба и ще изнасилят трупа ми.
— Аз го помолих да гарантира за мен, а той виж какви ги е наговорил.
Водейки го през коридора, тя отвърна:
— Макс ми каза, че си талантлив зидар и честен човек. Останалото се наложи да го изстискам. Хич не му се искаше да се обвърже с мнение по въпроса за твоите престъпни и некрофилски наклонности.
В кухнята бе паркирана кола.
Стената между кухнята и двойния гараж бе махната. Дървената подова настилка бе продължена и в гаража, както и лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб.