— Да ви изоставя? — сепна се тя. — Не мога да го направя.
— Трябва да го направиш — настоя Тим. — Изчакай петнадесет минути и бягай.
— Накъде?
Мина му през ума, че тя буквално нямаше къде да отиде.
Той се протегна през цепката между предните седалки и й подаде предплатения телефон.
— Вземи го. Излез от квартала. Паркирай някъде. Ако някой от нас не ти се обади до един-два часа, значи и двамата сме убити.
Тя стисна с всички сили ръката му за момент, преди да вземе телефона.
Пет излезе и затвори вратата на шофьора.
— Имаш доста пари в брой — продължи Тим. — Реши дали си струва да се върнеш вкъщи за златните монети. Аз не бих го направил, но ти реши кое е по-добре. С тези пари можеш да започнеш нов живот под ново име.
— Адски съжалявам, Тим.
— Няма за какво да съжаляваш. Дори да знаех какво ще стане, пак бих направил същото.
Той излезе от колата, затвори вратата и провери дали пистолетът, пъхнат в колана му, беше добре прикрит под хавайската му риза.
Лицето й бе обърнато към отворения прозорец. През целия си живот не беше виждал по-прекрасно от това лице.
Двамата с Пит нямаха намерение да влязат през главния вход. Къщите на тази улица опираха гърбовете на къщите зад тях без разделяща пътека. Трябваше да обиколят до паралелната улица и да влязат в къщата на родителите му през задния двор на съседите.
На път към близкия ъгъл Тим искаше да се обърне и да хвърли един последен поглед към Линда, искаше го така силно, че едвам издържаше, но беше дошло време за работа, беше дошло нещото.
Следвайки Пит на завоя към пресечката, той едва не се сблъска с един старец, чиито панталони бяха вдигнати толкова нависоко, че ако държеше часовник в малкото джобче, цъкането му би гъделичкало дясната страна на гърдите му.
— Рози и карамфили, господи помилуй, та това е нашият Тим!
— Здравей, Мики. Изглеждаш чудесно.
Мики Макрийди наближаваше осемдесетте. Доказателство за това можеше да се види в буйните и остри бели косми, стърчащи от ушите му. Той живееше в къщата срещу дома на родителите на Тим. Беше облечен в яркожълти панталони и ослепително червена риза.
— Това са дрехите ми за разходка. Да се виждам, че да не ме ударят, като пресичам улицата. Как си, Тим? Как върви работата? Намери ли си любима?
— Да, Мики. Намерих.
— Бог да я поживи, щастливка такава. Как се казва?
— Мики, трябва да бързам по работа. Ще си бъдеш ли вкъщи?
— Че къде да бъда?
— Ще мина да те видя по-късно. Бива ли?
— Искам да ми разкажеш за момичето.
— Ще дойда при теб — обеща Тим.
Мики стисна ръката му:
— Тези дни си прехвърлях видеозаписите на DVD. Направих един диск за теб, нашия Тим, от бебешките ти дни насам.
— Радвам се, Мики. Трябва да тръгвам. Ще те навестя по-късно.
Тим се измъкна и побърза да настигне Пит.
— Откъде този дядо намира ризи с двадесетсантиметрова дължина? — попита Пит.
— Той е много мил старец. Всички го обичат като роден чичо.
На следващия ъгъл завиха надясно. Излязоха на паралелната улица на дома на родителите му.
До пътеката пред шестата къща имаше табела с надпис СЕМЕЙСТВО СЕЙПЪРСТЕЙН и нарисувани две мечета, мъжко и женско, с имена на гащеризончетата им НОРМАН и ДЖУДИ.
— И двамата ще са на работа — каза Тим. — Децата вече са големи. Вкъщи няма да има никого.
Той поведе напред и двамата с Пит влязоха през странична порта в задния двор на Сейпърстейнови.
Филигранни шарки от слънчева светлина трепкаха по повърхността на водата в басейна и котката, която се печеше на тухлената тераса, се сепна и побягна в храсталака.
Дворът завършваше с ограда висока метър и осемдесет, която бе почти напълно скрита под листака и моравите цветове на пълзящото тромпетно цвете.
— Вратарю, казвал ли съм ти, че си най-грозният човек, когото съм виждал? — обади се Пит.
— А аз казвал ли съм ти, че си най-тъпият?
— Готови ли сме?
— Ако чакаме да станем готови, ще остареем като Мики.
Стъблата на тромпетното цвете бяха дебели и здраво захванати за гипсовата мазилка на бетонната ограда. Свършиха добра работа като стълба. Тим се качи на тридесетина сантиметра и подавайки глава над оградата, огледа задния двор на родителите си.
Щорите бяха спуснати над прозорците и вратата на кухнята. Пердетата бяха затворени върху вратите на хола.