Тя поклати глава.
— Няма шанс. Ако единствената ти печалба е в това да се сетя кой може да иска да ме убие, нямаш какво да спечелиш.
— Има какво — възрази той. — Хайде, стягай багажа.
Тя отново хвърли поглед към форда.
— Ще се върна за него.
— Когато тази история свърши.
— Ще карам, накъдето ми видят очите, докато намеря нещо останало от миналото, нещо, което не са успели да разрушат или осквернят.
— Нещо от добрите стари времена — откликна Тим.
— Колкото добри, толкова и лоши. Но все пак — различни.
Тя отиде да си събере багажа.
Тим угаси осветлението в кухнята, пресече през коридора към хола и угаси и там.
После открехна прозрачното перде на един от прозорците и се загледа в околността, която беше застинала като миниатюрно селце в стъклено преспапие.
Той също бе живял дълго в стъклен капан по свой собствен избор. От време на време беше замахвал с чук да си пробие път до нещо, но се бе въздържал да удари стъклото, защото не знаеше какво да търси от другата му страна.
Тръгнал напосоки от близкия каньон, навярно окуражен от пълнолунието, един койот се изкачваше по полегатия наклон на улицата. Когато минеше под лампа, очите му отразяваха светлината сляпо, сякаш бяха покрити със сребърно перде, ала в мрачните промеждутъци те пламтяха като огън и не пропускаха нищо.
Глава 6
Сякаш тръгнал по следата на изчезналия койот, Тим подкара колата на север. Зави наляво на стопа и се отправи надолу към магистралата покрай брега на Тихия океан.
Очите му се връщаха често-често към задното огледало. Никой не ги следеше.
— Къде смяташ да отседнеш?
— Ще реша по-късно.
Тя беше облечена в същите джинси и мастиленосин пуловер, но беше добавила и кадифено яке с камилски цвят. Дамската й чантичка лежеше на скута й, а пътната чанта на задната седалка.
— Кога по-късно?
— След като се видим с човека, на когото имаш доверие, който може да издири собственика на колата по регистрационния номер.
— Мислех да отида сам при него.
— Не съм ли достатъчно представителна?
Тя беше излязла по-хубава на снимката и все пак на него му се виждаше по-хубава сега. Тъмнокестенявата й, почти черна коса на снимката бе подстригана по-късо и нарочно леко разрошена.
— Много добре изглеждаш — увери я Тим. — Но той може да се притесни от присъствието ти. И да поиска да разбере повече подробности.
— Тогава ще му разкажем нещо, което звучи добре.
— Не е човек, на когото мога да разправям лъжи.
— Има ли такъв, на когото да можеш?
— Да мога какво?
— Няма значение. Остави го на мен. Аз ще му разкажа такава приказка, че той ще пита за още.
— Не — възпротиви се Тим. — С този човек и двамата ще се държим честно.
— Какъв ти е той — баща, брат?
— Човек, на когото съм много задължен. Стабилна личност. Педро Санто. Пит. Детектив от отдела за кражби и убийства.
— Значи в крайна сметка отиваме в полицията.
— Неофициално.
Те пътуваха на север, следвайки крайбрежието. Насрещното движение беше леко. Няколко коли профучаха край тях с превишена скорост, но нито една не носеше сигнална лампа.
На запад гъсто застроените високи части на речния бряг се спускаха към необитавани низини. Просторните плажове се редуваха с крайбрежни гъсталаци чак до черния хоризонт, където Тихият океан поглъщаше небето.
Под стражата на лунната светлина белите къдрици по краищата на прибоя и бродираната украса по върховете на вълните покриваха морето като с луксозно спално бельо, под което то се мяташе неспокойно в съня си.
Линда помълча и рече:
— Да си призная, ченгетата не са ми много по сърце. Погледът й беше вперен в пътя напред, но очите й не трепваха под водопада светлини на насрещното движение и сякаш се бяха вторачили в нещо друго.
Той я изчака да продължи, но когато това не стана, попита:
— Има ли нещо, за което трябва да знам? Имала ли си някакви неприятности с властите?
— Никога. Праволинейна съм като нов пирон, който никога не е виждал чук.
— Защо ми се появява чувството, че е имало чук, дори много чукове, но ти си отказала да се огънеш?
— Не знам. Не знам защо ти се появява такова чувство. Май че имаш навика да приписваш на крушката опашка дори когато я няма.