Отражението на картина в рамка отклони вниманието му от собствения му образ, преди да беше успял да му се полюбува. Усмивката му секна, той обърна гръб на огледалото и се насочи към картината.
Би трябвало да я забележи още щом влезе в стаята. По стените нямаше друга украса, а единствените предмети с някаква декоративна стойност, намиращи се върху нощните шкафчета, бяха светещ часовник и старо радио „Моторола“, и двата изработени от бакелит и датиращи от 30-те години на двадесетия век.
Той не се подразни от часовника или радиото, но картината — тази евтина репродукция — беше влудяваща. Свали я от стената, удари стъклото в дъската на леглото и измъкна хартията от рамката. Сгъна я на три и я пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако. Щеше да си я пази там, докато намери жената.
Когато дойдеше моментът да й свали дрехите и защитните прегради, той щеше да натъпче смачкания на топка плакат в гърлото й, щеше да стисне устата й и да й заповяда да го глътне и когато това се окажеше невъзможно, щеше да я остави да го изкашля и веднага след това щеше да го натъпче на друго място и после пак на друго, и после щеше да натъпче друга неща, щеше да тъпче каквото си поиска, докато тя му се замолеше да я убие.
За жалост той живееше във времена, когато такива мерки понякога бяха необходими.
Върна се при огледалото и както преди остана доволен от гледката. Съдейки по отражението, той притежаваше безупречно сърце и мислите му бяха изпълнени с милосърдие.
Външността беше важна. Нищо нямаше такова значение както външността. И работата му.
Върху добре подредената й поличка с козметика в банята той не намери нищо друго, което да го заинтересува, освен марка вазелин за устни, която не беше опитвал. Напоследък влажността на въздуха беше паднала много и устните му бяха постоянно напукани. Продуктът, с който беше свикнал, не помагаше.
Той помириса балсама и се увери, че няма добавени гадни парфюми, близна го и одобри лекия му вкус на портокалов крем. Намаза си устните, усети веднага охлаждащ ефект и мушна тубичката в джоба си.
Крейт отиде в хола и свали от полиците няколко от старите книги с твърди корици. Те имаха старомодни, но пъстри обложки и бяха до една литературни произведения на популярните писатели от 20-те и 30-те години на двадесетия век: Ърл Дер Бигърс, Мери Робъртс Райнхарт, И. Филипс Опенхайм, Дж. Б. Пристли, Франк Суинертън… С изключение на Съмърсет Моъм и П. Г. Удхаус, повечето бяха забравени.
Крейт би си взел книга, ако му се видеше интересна, ала тези автори бяха вече измрели. Когато четеше книга, изразяваща грешни възгледи, Крейт понякога се чувстваше задължен да издири автора и да го поправи. Никога не четеше книга от мъртви автори, защото удоволствието от дискусията лице в лице с живия творец не можеше да се сравнява с ексхумацията и оскверняването на трупа му.
При огледа в кухнята той намери две мръсни чаши от кафе в мивката. Постоя известно време и ги погледа.
Като се вземе предвид колко беше подредена, Линда не би оставила тази мръсотия, ако не беше имала спешна нужда да напусне къщата. Някой беше пил кафе с нея. Възможно бе този някой да я беше убедил, че не може да си позволи да отдели време за миене на чашите.
Освен като източник на информация чашата с дръжка под формата на папагал особено силно заинтересува Крейт с очарованието си. Той я изми, изсуши и уви в кърпа, за да си я вземе.
От комплекта за кухненски прибори липсваше нож — това също беше интересно.
От хладилника той извади останалата половина от домашно приготвен пай с крем нишесте, поръсен с канела. Отряза си едно голямо парче и го сложи на чиния. После постави чинията на масата заедно с вилица.
Наля си чаша кафе от каната върху топлия котлон. Напитката не беше още загорчала от дълго престояване. Той й добави мляко.
Седнал на масата, той се зае да изучава форда модел 39-а, докато ядеше пая и си пиеше кафето. Кремът нишесте беше отличен. Не трябваше да забрави да я похвали за него.
Тъкмо свърши с кафето и телефонът му завибрира. Той го погледна и видя, че е дошло писмено съобщение.
Когато се беше върнал във „Фенерджията“, за да узнае името на бабаита на крайния стол, барманът се бе направил на ни лук ял, ни лук мирисал.
Пет минути след като Крейт си бе тръгнал обаче, Лиам Руни се беше обадил на някого. Съобщението, което се получи сега, го информираше за номера, който е бил набран, и името на регистрирания притежател — Тимоти Кариър.