— Как се казваше?
— Кой?
— Братовчедката, с която си излязъл.
— Тя не беше моя братовчедка. Беше братовчедка на Барбара Елън.
— Е, кажи как се казваше де — настоя тя.
— Сузана.
— От Алабама ли беше дошла, с банджо на коляно?
— Разказвам ти какво се случи, защото ме попита.
— Трябва да е било така. Не би могъл да го измислиш.
— Много шантаво, нали?
— Исках да кажа, че ти никога не си измисляш.
— Е, вече знаеш — това, което ни свързва с Пит, е онази адска вечер. Те изпяха „Да бях имал чук“ два пъти. — Той посочи към светофара. — Зелено е.
Като премина след пресечката, тя обяви:
— Нещо ви свързва и то не е само Питър, Пол и Мери манията.
Той реши да премине в атака:
— А ти с какво си изкарваш хляба, освен че работиш от къщи?
— Писателка съм.
— Какво пишеш?
— Книги.
— Какви книги?
— Мъчителни книги. Потискащи, гадни, преливащи от емоции книга.
— Идеално четиво за плажа. Издадени ли са?
— За съжаление да. И критиците ги хвалят.
— Ще мога ли да позная заглавията им?
— Не.
— Нека да пробвам.
— Не. Ще престана да ги пиша, особено ако ме убият, но дори да не ме убият, ще почна да пиша друго.
— Какво друго?
— Нещо, което да не кипи от гняв. Нещо, от чиито изречения да не капе отрова.
— Сложи го на корицата. „От изреченията не капе отрова“. Купувам такава книга начаса. Как пишеш — под името Линда Пакит или под псевдоним?
— Не ми се говори повече на тази тема.
— За какво искаш да говорим?
— За нищо.
— Аз не ти оставих въпросите без отговор по този начин.
Тя го погледна косо и вдигна вежди.
Известно време те пропътуваха в мълчание по улиците на квартал, където проститутките се обличаха само малко по-непровокативно от Бритни Спиърс, където алкохолиците седяха подпрени с гръб на стените, вместо да се разпльоскат по тротоарите: После навлязоха в по-западнала територия, където дори младите гангстери не се осмеляваха да излязат с модифицираните си коли и лъскавите модели на „Кадилак“.
Пред очите им се изнизаха черни от мръсотия едноетажни сгради и оградени дворни складове, гробища за коли, чиито съдържатели вероятно прикриваха истинската си дейност да разглобяват и продават на части крадени коли, спортен бар с боядисани в черно прозорци и с признаци на място, където боят с петли влизаше в понятието за спорт. Най-сетне Линда спря до тротоара пред незастроен парцел.
— Ако се съди по номерата на съседните къщи, това би трябвало да е адресът, на който е регистриран шевролетът.
Буренясалото парче земя бе оградено с верига.
— Сега какво ще правим? — попита тя.
— Хайде да отидем да хапнем нещо.
— Той каза, че ще ни открие по-бързо, отколкото си мислиш — припомни тя на Тим.
— Наемните убийци много обичат да се перчат с големи приказки.
— Виждам, че си голям специалист по наемните убийци.
— Те се държат така, сякаш искат да кажат: „Гледайте ме какъв голям лош вълк съм, как ще дойда сега да ви налапам.“ Ти каза, че не си яла. И аз не съм. Време е да вечеряме.
Тя докара колата до Тъстин, район обитаван от средната класа. Тук алкохолиците смучеха отровата си по баровете, където се чувстваха у дома си, а проститутките не се смятаха за упълномощени да се разхождат полуголи сред хората като естрадните звезди.
Кафенето не затваряше през нощта. Вътре миришеше на пържен бекон с пържени картофи и на хубаво кафе.
Те седнаха в сепаре до прозореца с изглед към паркинга, където стоеше фордът, потокът от коли по улицата след него и безмълвната смърт на луната, потъваща в пастта на внезапно нахлули облаци.
Тя си поръча печена питка с бекон и кашкавал и пържени картофи, както и сладкиш с масло за предястие, докато приготвят останалото.
Тим също поръча печена питка с бекон и кашкавал, само че с добавка на майонеза, и помоли картофите да са препържени, след което се обърна към Линда:
— Като те гледам каква си елегантна във фигурата, бях сигурен, че ще поръчаш салата.
— Да, да. Ще дъвча само люцерна и ще бъда много горда със себе си, когато утре някой терорист ме изпари с някоя атомна бомба.
— Мислиш ли, че в кафене като това ще имат люцерна?
— В наши дни люцерна има навсякъде. По-лесно е да я намериш, отколкото да хванеш венерическа болест.