Сервитьорката донесе сода с билков екстракт за Линда и кока-кола с черешов аромат за Тим.
Навън една кола се отби от пътя, мина покрай форда и спря в далечния край на паркинга.
— Тогава трябва да спортуваш. С какъв вид спорт се занимаваш?
— Играя си на черни мисли.
— Това сигурно изгаря много калории.
— Ако се задълбаеш в мисли за края на света, не е трудно да качиш пулса над сто и тридесет и да го задържиш там с часове.
Светлините на новодошлата кола на паркинга угаснаха. Никой обаче не излезе от нея.
Сладкишът с масло пристигна и Тим я наблюдаваше как го яде, и отпиваше от черешовата си кола. Ужасно му се искаше той да беше сладкиш с масло.
— Това прилича малко на любовна среща, нали? — проговори той.
— Ако това ти прилича на любовна среща — изсмя се тя, — твоят личен живот е по-мизерен и от моя.
— Нямам с какво да се гордея. Но ми е много приятно да вечерям така с момиче.
— Само не ми казвай, че това ти е номерът за сваляне на мацки. Да им пробуташ изтъркания лаф: „Ела с мен веднага да се спасиш от сигурна смърт.“
Мина време и яденето, което си бяха поръчали, дойде, но от колата в далечния край на паркинга така и никой не слезе.
— Не е лесно да ходиш по срещи в наши дни. Искам да кажа да намериш подходяща партньорка. Всички искат да говорят само за състезания като „Американският идол“ или за упражнения за здраво тяло.
— А пък на мен не ми се слушат мъже да говорят за дизайнерски чорапи и нови прически.
— Нима мъжете говорят за такива неща? — удиви се той.
— И затова в кой салон си махат космите от гърдите. Когато най-сетне се наканят да ти налетят, имаш чувството, че се бориш да отблъснеш приятелката си.
Разстоянието и тъмнината не позволяваха на Тим да види кой седи в колата. Може би това бяха просто двойка нещастни партньори, дошли за късна вечеря, но отдали се на вечните си войни.
В заключение на приятния разговор и вкусната вечеря Тим рече:
— Ще ми трябва пистолетът ти.
— Ако нямаш пари, аз ще платя. Не е нужно да се измъкваме оттук със стрелба.
— Може да се наложи — настоя той.
— Имаш предвид белия шевролет на паркинга, нали?
— Явно е, че писателите са много наблюдателни! — възкликна учуден той.
— Нямам такива впечатления. Как ни е намерило това копеле? Да не би да ни е видял отнякъде, когато отидохме на незастроения парцел? И после да ни е проследил оттам?
— Не мога да видя номера. Може би това не е той, а някой друг в подобна на неговата кола.
— Да, да, може да са Питър, Пол и Мери.
— Искам да излезеш преди мен — помоли я Тим, — само че през задната врата, зад кухнята.
— И аз вината казвам това на края на срещите си.
— Задната врата излиза на малка уличка. Завий надясно и изтичай до пресечката. Аз ще те взема оттам.
— Защо и двамата да не си излезем през задната врата? Да зарежем твоето 4×4?
— Спукана ни е работата, ако тръгнем пеша. А ако откраднем кола, ще загазим два пъти повече.
— Значи ти смяташ да започнеш престрелка с него?
— Той не знае, че съм забелязал колата. Смята, че е останал анонимен. Ако аз се появя сам, той ще реши, че ти си в тоалетната и ще излезеш всеки момент.
— А какво ще направи, когато потеглиш без мен?
— Може да влезе да те потърси тук. Може да тръгне след мен. Не знам. Знам обаче, че ако излезем през предния вход заедно, той ще ни застреля и двамата.
Тя се замисли и задъвка долната си устна.
А Тим се хвана, че е зяпнал прекалено съсредоточено долната й устна. Отмести очи, разбра, че тя беше забелязала погледа му, и каза:
— Ако искаш, аз ще ти помогна с дъвченето.
— Щом няма да стреляш по него, защо аз да не нося пистолета?
— Аз няма да започна пръв да стрелям. Но ако той открие огън, искам да имам и друго, с което да му отговоря, а не да хвърлям обувките си по него.
— Много съм привързана към това пистолетче.
— Обещавам, че няма да го счупя.
— Можеш ли да стреляш с пистолет?
— Не съм от тия, дето си скубят космите от гърдите.
Тя му подаде чантичката си през масата с неохота.
Тим я сложи на стола до себе си, огледа се да се увери, че никой от немногобройните клиенти или от персонала не го наблюдава, измъкна пистолета, повдигна хавайската си риза и го пъхна под колана.