Часът беше 2:32, но той не се чувстваше ни най-малко уморен. В очакване на дългата нощ с мадам Пакит беше спал до 4 часа през деня.
След няколко минути щеше да разбере къде да ги намери с нейния самозван рицар. Дълго преди изгрев-слънце Тимоти Кариър щеше да се опознае с пръстта така добре, както всеки, който беше седял на кръглата маса на крал Артур.
Смелостта и умението, с които Кариър си служеше с оръжие, предизвикваха интерес, но не и страх у Крейт. Това, което се беше случило преди часове, не беше разклатило или засегнало и най-малко самочувствието му и той не чувстваше нужда да научи нещо повече за този мъж засега.
Колкото повече научаваше за набелязаните жертви, толкова по-голяма ставаше вероятността да разбере причините, поради които искаха да ги ликвидират. Ако научеше прекалено много за причините, поради които искаха да ги ликвидират, щеше да дойде ден, когато и него щяха да поискат да ликвидират.
Кариър се бе превърнал в набелязана жертва по асоциация, но според Крейт и в този случай щеше да бъде по-мъдро да приложи старото правило: „Не питай!“
Ако жената не е също свършила дълго преди изгрев-слънце, тя щеше да бъде под опеката на Крейт. Той няма да е толкова арабия, както би бил, ако тя си беше останала вкъщи и понесла каквото й се пишеше.
В края на краищата заради нея и тъпия зидар Крейт беше загубил чашата с папагала, която му беше много скъпа.
Добре поне, че му беше останал хубавият вазелин за устни.
Той запали мотора. Контролното табло светна.
Втора част
На грешното място в правилното време
Глава 18
Малкият пететажен хотел беше стара постройка, изградена върху скала близо до крайбрежието. Храсти със стъбла дебели като дървета и дълги клони се виеха покрай входната пътека по решетъчни подпори и ги покриваха с лилави и червени мантии, а вятърът разнасяше конфети от цветни листенца по паважа.
Беше дванадесет и петнадесет през нощта, когато Тим попълни книгата за регистрация с името г-н и г-жа Тимоти Кариър, а администраторът прекара кредитната му карта през машината.
Стаята им беше на третия етаж. Плъзгащите се френски прозорци се отваряха към балкон с два стола от ковано желязо и маса за коктейли. Между тях и съседния балкон имаше един метър.
Небето беше с цвета на дървени въглища, а морето се чернееше сякаш бе от сажди. Пяната по ниските вълни се стелеше като сив пушек към брега и се разнасяше по пепелта на пясъка.
На север и под тях вятърът изтръгваше по-силни звуци от огромните палми в сравнение с кротко разбиващите се в брега морски вълни.
Подпряна на парапета, загледана към западния хоризонт, от който нищо не можеше да се види, Линда рече:
— В наше време на тях вече не им пука.
Застанал до нея, той попита:
— На кого не му пука и за какво?
— На администраторите в хотелите — дали двойките, които спят в една стая, са женени.
— Да, знам. Но така ми харесва повече.
— Пазиш честта ми, а?
— Ти сама го правиш много добре.
Тя откъсна вниманието си от изчезналия хоризонт и го насочи към него.
— Харесва ми как говориш.
— Как говоря?
— Не мога да намеря точната дума.
— Хем си писателка.
Те оставиха балкона на вятъра, влязоха вътре и затвориха плъзгащата се врата.
— Кое легло предпочиташ? — попита той.
Тя дръпна кувертюрата и каза:
— Това става.
— Почти съм сигурен, че сме в безопасност тук.
— Защо да не сме? — намръщи се тя.
— Не спирам да се чудя как той ни откри в кафенето.
— Сигурно има жилище близо до незастроения парцел, чийто адрес беше използвал за регистрацията на колата. Та може случайно да ни е видял, когато го оглеждахме.
— Случайните случки не се случват току-така, случайно.
— Понякога се случват. Има такова нещо като лош късмет.
— Все пак — отбеляза той — по-добре е да сме готови за всичко. Може би е по-правилно да спим с дрехите.
— Аз и без това смятах да спя с дрехите.
— Да, да, разбира се.
— Не гледай така разочаровано.
— Не съм разочарован. Покрусен съм.
Докато Линда се миеше в банята, Тим угаси лампите на тавана. На шкафчето между леглата нощната лампа имаше ключ с три степени и той избра най-ниската.
Седна на ръба на леглото и набра телефона в бара, където Руни продължаваше да сервира.