— Къде си? — попита Руни.
— Пред вратите на рая.
— Никога няма да стигнеш по-близо.
— Тъкмо от това ме е страх. Слушай, Лиам, той разговаря ли с някого другиго, освен с теб?
— Акулата с обувки ли?
— Да. Говори ли с някого от клиентите?
— Не. Само с мен.
— Може би се е качил да говори с Мишел?
— Не. Тя беше с мен зад бара, когато той влезе.
— Някой му е дал името ми. И номера на мобилния ми телефон.
— Не, не е никой от тук, в бара. Твоят номер нали не е в указателя?
— Така твърди телефонната компания.
— Тим, кой е този тип?
— Много бих искал да разбера. Лиам, помогни ми, братче, загубил съм тренинг с жените.
— Чакай малко, че ме обърка. Какви жени?
— Дай ми нещо хубаво, което да кажа на жена.
— Хубаво? Хубаво за какво?
— Не знам. За косата й.
— Би могъл да кажеш: „Харесва ми косата ти.“
— Как можа да накараш Мишел да се омъжи за теб?
— Казах й, че ако не приеме предложението ми, ще се самоубия.
— Твърде е рано в тази връзка да използвам заплаха със самоубийство — каза Тим. — Трябва да свършвам.
Когато Линда се появи от банята, лицето й беше измито, косата й беше събрана под баретка и от нея се излъчваше сияние. Сиянието се бе излъчвало от нея и когато влизаше в банята.
— Харесва ми косата ти — промълви той.
— Косата ми? Мисля да я подстрижа къса.
— Има блясък и е толкова тъмна, почти черна.
— Не я боядисвам.
— Разбира се, че не. Не исках да кажа, че я боядисваш или че носиш перука, или нещо такова.
— Перука? Прилича ли ти на перука?
— Не, не. Последното нещо, на което прилича, е перука.
Той реши да избяга от стаята. На прага на банята направи грешката да се обърне към нея.
— Бъди спокойна, няма да използвам четката ти за зъби.
— И през ум не ми беше минало, че ще я използваш.
— Мислех, че би могло… да ти мине през ума.
— Е, сега вече мина.
— Ако може да използвам малко от пастата ти, ще си измия зъбите с пръст.
— Показалецът е по-добър от палеца за тази работа — посъветва го тя.
След няколко минути, когато Тим излезе от банята, тя лежеше върху одеялата със затворени очи, скръстила ръце на корема си.
В мъжделивото осветление на него му се стори, че е заспала. Той отиде до леглото си и като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо, седна, подпрян на челната табла.
— Какво ще стане, ако Пит Санто не успее да отсее истинското име от останалите? — проговори тя.
— Ще успее.
— Какво ще правим, ако не успее?
— Ще опитаме нещо друго.
— Какво друго?
— До утре сутринта ще го измисля.
Тя помълча малко и рече:
— Винаги знаеш какво да правиш, нали?
— Ти се шегуваш.
— Не ме будалкай.
След като помълча на свой ред, Тим призна:
— Изглежда, че когато ножът опре до кокала, аз съм в състояние да вземам правилни решения.
— Къде е ножът сега?
— Наближава.
— А какво става, когато няма нож?
— Тогава нямам представа какво да правя.
Телефонът му иззвъня. Той го вдигна от нощното шкафче, където го беше сложил да се зарежда.
Беше Пит Санто.
— Случи се нещо твърде изненадващо.
— Радвам се. Имам нужда от някой приятен сюрприз.
Чакай да включа на говорител. — Той сложи телефона на шкафчето. — Готово.
— Както си търсех имената на Кравет из базите данни на органите на закона в щата и страната — подхвана Пит — и се надявах, че някое от тези имена може да е достатъчно истинско, за да фигурира на полицейска карта, изведнъж ми иззвъня телефонът. Беше Хич Ломбард. Шефът на моя отдел.
— Твоят шеф? Сега — след полунощ?
— Току-що свършихме разговора. Хич чул, че съм взел отпуск по болест за утре. Надявал се, че не съм много зле.
— А има ли навика да готви пилешки бульон за болните детективи?
— Аз се престорих, че не виждам нищо странно в това да ми се обажда, и му казах, че не е нищо сериозно, само малко разстроен стомах. После той ме попита по кой случай работя, а аз му отговорих, че са поне три в момента и му ги казах по имена, като че ли той не ги е чувал.
— Нормално ли е той да ги знае?
— Разбира се, че да. После той ми каза, че както си ме знаел какъв съм бил маниак в работата, можел да се обзаложи, че вероятно съм работел по някой от случаите си дори и в момента, вкъщи, на личния си компютър, нищо че съм бил болен.