— Направо да пощурееш! — ахна Тим.
— Да пощурееш и да изхвърчиш от работното си място.
— Как може някой да разбере, че ровиш по базите данни за информация за Кравет и неговите многобройни аз?
— Явно нещо е заложено в програмата им. Нещо, което сигнализира, ако се прояви интерес към Кравет и другите му имена. Някой бива предупреден за това.
Линда, която се беше изправила в леглото, се намеси:
— Кой е този някой?
— Някой много по-високо в природния кръговрат от мен — отвърна Пит. — Някой по висшестоящ от Хич, толкова висшестоящ, че да може да му нареди да ме озапти, а той да козирува: „Да, сър, веднага, сър, но може ли да ви целуна по гъза най-напред?“
— Що за птица е Ломбард? — попита Линда.
— Не е от най-лошите. Но ако си на дежурство по улиците, си много доволен, че той виси зад бюро, а не с теб по улиците. Каза, че когато оздравея и се върна на работа, ще ми даде важно разследване и иска да съсредоточа всичките си усилия в него.
— Значи те маха от сегашните ти случаи? — попита Тим.
— Считано от този момент — потвърди Пит.
— Навярно смята, че нещо в тия случаи те е накарало да стигнеш до Кравет.
— Не че го каза с тия думи, но е така. Не спомена името на Кравет, но е така.
— Възможно е той да не знае името на Кравет или другите му имена, или изобщо за какво става въпрос — обади се Линда.
Пит се съгласи:
— Някой някъде е хванал Ломбард с клещи и е готов да ги стисне, ако той не ме озапти. На Хич не е нужно да му обясняват защо трябва да ме озаптява. Той трябва само да е убеден, че ще стиснат клещите.
В полумрака, докато говореше и слушаше, Тим изучаваше дланите си. Те бяха загрубели и мазолести.
Когато тази история приключи, навярно дланите му щяха да са загрубели още повече и нямаше да са способни на нежна ласка.
— Голяма работа ми свърши, Пит. Много съм ти благодарен — каза той.
— Чакай, не съм свършил още.
— Свършил си и още как. Не можеш да ги заблудиш.
— Ще трябва да сменя тактиката — не се предаде Пит.
— Сериозно ти говоря. Повече не се занимавай. Недей да скачаш в пропастта.
— Че за какво тогава е пропастта? Във всички случаи трябва да продължа не само заради теб, но и заради себе си.
— Как така? Не те разбирам.
— Не помниш ли как възмъжахме заедно?
— Стана толкова бързо, че не остана какво да се забрави.
— Да не би да сме стигнали от там до тук за нищо?
— Не ми се иска да го помисля.
— Определено не сме стигнали от там до тук, за да оставим обичайните мръсници да се налагат.
— Те винаги ще се налагат — рече Тим.
— Добре де, в повечето случаи ще е така. Но от време на време те трябва да видят, че на някого от тях му се разказва играта, та да се спрат и да се почудят дали пък наистина няма господ.
— Това съм го чувал някъде.
— Това си го казвал някъде.
— Е, добре, няма да споря със себе си. Хайде сега да си починем.
— Може би утре ще ми кажеш за какво става въпрос?
— Може би — отговори Тим и затвори телефона.
Линда се беше изпънала отново на леглото с глава на възглавницата, затворени очи и отпуснати на корема ръце.
— Поезия — промълви тя.
— Каква поезия?
Отговор не последва и той продължи:
— Онова, което ти се е случило в миналото, заради което си писала загнояващите книги…
— Книги, изпълнени със загнояваща скръб…
— Каквото щеш го наречи — абсолютно ли си сигурна, че нещо от онези дни не стои зад това, което става сега?
— Абсолютно. Опитах се да го разгледам от дванадесет ъгъла.
— Тогава опитай от тринадесет.
Той извади пистолета от чантичката й върху шкафчето и го сложи близо до ръката си.
Без да отвори очи, тя попита:
— Ще намерим ли смъртта си тук?
— Ще се опитаме да не го направим — отвърна той.
Глава 19
Престоят в хотелската стая на третия етаж взе да прилича на сцена от уестърн в един от каньоните, към които има един-единствен подстъп. Ако дойдат лошите, няма друг начин да се измъкнеш, освен да минеш през тях.
Средният нает убиец, ако такова чудо съществува, навярно не би извършил нападение в хотел. Той би предпочел да спипа жертвата си на улицата, където има повече възможности за бягство.