Тим прибра инструментите в чантичката, взе и фенерчето и направи знак на Линда да му отключи, за да влезе.
Докато тя затваряше вратата след него, той погледна часовника и каза:
— Стана за около четири минути.
— Представям си какво би изпоразглобил за един час тук.
— Ако беше заспала…
— Вече не мога и да мисля за това.
— … бих могъл да вляза от балкона, без да те събудя. И със сигурност нямаше да събудя съседите.
— Когато Кравет се изкатери на петнадесет метра от плажа и влезе през този прозорец, ще стане ясно, че е злият близнак на Спайдърман.
— Ако ни намери със същата скорост, както го направи в кафенето — рече Тим, — бих предпочел да дойде при нас по някакъв начин, отколкото да ни причака в покрития паркинг. Ще бъдем страшно уязвими на път към форда сред всичките коли и колони вътре.
— Няма да ни намери тази нощ — опита се да го успокои тя.
— Не съм много сигурен.
— Не е магьосник.
— Не е, но нали чу какво каза Пит Санта — Кравет има връзки.
— Оставихме го без кола — продължи тя.
— Не бих се учудил, ако се окаже, че може да лети. Хубавото е, че сега съм малко по-спокоен. Вече не сме в каньон с един-единствен подстъп.
— Нищо не разбирам, но вече не ми пука. — Тя се прозя. — Хайде да си лягаме.
— Много приятна покана.
— Нямах това предвид — поправи го тя.
— Нито пък аз — увери я той.
Глава 20
Пердетата бяха спуснати над френския прозорец. Лампата на нощното шкафче светеше на най-слабата степен.
На пода до леглото стоеше чантата на Линда. Всичко беше прибрано в нея и тя беше готова за грабване, ако им се наложеше да побягнат бързо.
Линда беше махнала кувертюрата и лежеше по гръб, с възглавница под главата. Не си беше свалила обувките.
Тим се беше настанил в едно от креслата. Искаше да поспи седнал.
Беше преместил креслото близо до входната врата, за да се събуди, ако чуе някакъв необичаен шум от коридора на етажа. От мястото, където седеше, се виждаха покритите с пердета крила на френския прозорец.
За да не заспи със зареден пистолет в ръка, той го беше напъхал с дулото надолу между плюшената възглавница на седалката и страничната част на креслото, откъдето можеше да го извади със същата бързина като от кобур.
Електронният часовник върху нощното шкафче показваше 1:32.
От такова разстояние и от този ъгъл той не можеше да види дали очите на Линда са отворени или затворени.
— Спиш ли? — попита Тим.
— Да.
— Какво стана с твоя гняв?
— Кога съм била гневна?
— Не тази вечер. Нали каза, че с години си била изпълнена с гняв и отрова.
Тя помълча и после рече:
— Канеха се да направят телевизионен сериал по една от моите книги.
— Кой се канеше?
— Типичните психопати.
— По коя книга?
— „Изхабените“.
— Това заглавие е ново за мен.
— Гледах нещо по телевизията…
— Но ти нямаш телевизор.
— Намирах се в чакалнята на една от телевизионните мрежи. Те въртят продукциите си на един екран по цял ден.
— Как издържат на това?
— Подозирам, че средната секретарка не издържа дълго. Аз чаках за събрание. На екрана вървеше една от дневните беседи с поканени гости.
— И ти не беше в състояние да смениш програмата.
— Нито да хвърля нещо по екрана. В чакални като тази всичко е меко, няма твърди предмети. Можеш да се сетиш защо.
— Чувствам се като врял и кипял.
— Всички гости на предаването бяха разгневени. Дори и водещата и тя беше разгневена от тяхно име.
— От какво бяха разгневени?
— От това, че били жертви. Хората били несправедливи към тях. Семействата им, системата, страната, животът били несправедливи към тях.
— Аз гледам само много стари филми — обади се той.
— Тези хора бяха разярени, че били превърнати в жертви, но в същото време процъфтяваха като такива. Те не биха знаели какво да правят със себе си, ако не можеха да бъдат жертви.
— „Родил съм се под стъклен чехъл и винаги съм живял под него“ — спомни си един цитат Тим.
— Чии са тези думи?
— На някакъв поет, не си спомням името му. Имах едно гадже, което твърдеше, че това е нейният девиз.
— Имал си гадже, което е говорело такива неща?
— Не за дълго.