— Не ми се виждаш много потресена.
Тя се обърна и се загледа през задното стъкло.
— Повярвай ми, чувствам се като Ричард Дрейфус на кърмата, когато акулата му скача в лицето. Как ни намери онзи идиот?
— Сигурно заради кредитната карта.
— Това че е полицай, не означава, че е хванал хората от Мастър кард за оная работа.
— Картата ми е Виза. — Тим сви надясно по улица в жилищен район. — Той е много повече от прост полицай.
— Какъвто и да е, не трябва ли да има съдебно нареждане, за да поиска такива данни?
— А как тринадесетгодишни хлапаци нахлуват пиратски, в която компютърна система си искат и не чакат от никого разрешение?
— Значи си имаме работа със суперченге, чийто племенник е побъркан по компютрите и денонощно пиратства из базите данни на Виза, за да му помага?
— А може и някъде да има център, пълен с хора, които някога са били племенници, побъркани по компютрите, свикнали да се вмъкват пиратски в системите на телевизионните мрежи само за да оставят неприлични послания за Ники Кокс. Сега, пораснали с петнадесет години, те са се предали напълно на тъмните сили.
— Цял център пълен с такива хора? — удиви се тя. — С кого мислиш, че си имаме работа?
— Не твърдя, че е така. Не знам.
Хълмовете преливаха един в друг и той се изкачваше не директно, а по серпентина, провирайки се по улици между къщи, които, въпреки архитектурното си разнообразие, до една имаха вид на изпитващи тих ужас.
— Ами — възрази тя — вече ми е ясно, че знаеш много неща.
— Не и такива неща. Не съм по тази част.
— Не ти личи.
— Просто имах късмет досега.
— Не бих го нарекла така.
Вятърът тормозеше упорито американските ясени край уличните лампи и сенките на клонките по пътя потръпваха като изопнати нерви.
— Коя е тази Ники Кокс? — заинтересува се тя.
— Участница в телевизионното предаване „Заживели нещастно за вечни времена“.
— Хубаво предаване ли беше?
— Злобно, посредствено. В него участваше и говореща парцалена кукла. Заек с клепнали уши.
— Аха, поредният боклук.
— Аз бях в пубертета, хормоните ми изтичаха от ушите.
Не пропусках да изгледам всеки епизод с провиснал език.
— Трябва да е бил много сексапилен този парцален заек.
На всеки километър в две-три от къщите се виждаха светлини зад пердетата. По времето на гастролите на Ники Кокс и Зайко Многознайко в този късен час биха се видели по-малко от една трета от сегашния брой осветени къщи. Цареше десетилетието на безсънието — или по-скоро векът.
— Къде отиваме? — попита Линда.
— Не съм измислил още.
— Където и да е, нека да се разберем за едно нещо.
— Какво?
— Нито дума повече за тая проклета Ники Кокс.
— Току-що си спомних името на заека. Господин Клепоушко.
— За него може да говориш.
— Мисля, че засега е по-безопасно да стоим на пътя. Повече никакви хотели.
— Радвам се, че не падна да се пребиеш от балкона.
— И аз също. Ще покараме сега и ще помислим какво да правим.
— Боях се, че ще паднеш. Ако беше паднал, вината щеше да е моя.
— От къде на къде?
— Нямаше да си в това положение, ако не искаха да ме очистят.
— Тогава престани да правиш неща, заради които искат да те очистят.
— Ще се постарая.
С всеки изминат квартал и улица у Тим се затвърждаваше убеждението, че сегашната им безопасност беше крехка, опъната над пропаст жица, закачена на ръждясали кукички и протриваща се в единия или другия край.
Очите му играеха между задното и страничните огледала в очакване на внезапната поява на преследвача.
— Имам една приятелка, Тереса — обади се Линда. — Живее в Дейна Пойнт, но е заминала някъде за една седмица. Знам къде си крие резервния ключ.
Сочни листа от магнолия, съборени от вятъра, се суетяха като разтревожени плъхове из канавката.
— Тим, защо да не се скрием в къщата на Тереса?
Според спидометъра скоростта му беше едва четиридесет и осем километра в час, но интуицията му подсказваше, че се движи прекалено бързо, че ще попадне в беда, преди да е разбрал. Той намали първо до тридесет и два, после до двадесет и четири километра в час.
— Какво има? — попита тя, вглеждайки се в мрака.
— Не го ли усещаш?
— Чувствам, че ти усещаш нещо, но не знам какво.