Нямаше смисъл да се хаби. Кариър беше подкарал форда само за да излезе от квартала. Щеше да го изостави след броени минути и да го замени, с каквато кола намери.
Това не означаваше, че Крейт се бе провалил в мисията си. Тя едва сега започваше.
Един по-незначителен човек би могъл да се поддаде на емоции, да се предаде на ярост и отчаяние или страх. Крейт не си позволяваше такива глупости.
Вече беше преодолял тръпката на унижение, съпътстваща осъзнаването на станалото. Както и да е, „унижение“ не беше правилната дума. Той беше изпитал просто слабо раздразнение.
Обиколи островчето и излезе от задънената улица.
Ако искаме да бъдем точни, думата „раздразнение“ също беше прекалено силна за описване на чувствата му, когато му стана ясна картинката в огледалната спортна зала. Моментна „загуба на равновесие“ беше по-точно. Той бе загубил равновесие при мисълта, че се е оставил да го заблудят с два изпуснати патрона.
Психологически зрелият човек търси позитивното във всяка ситуация, защото никое преживяване не е изцяло негативно.
Събитията, станали наскоро, му бяха дали време да размишлява над поуките от последните девет часа. Размишлението е положително нещо.
Зави надясно по Т-образната пресечка и тръгна надолу от върха на хребета към по-ниските хълмове и крайбрежието. Тогава реши, че загуба на равновесието също не бе това, което му трябваше.
Беше изпитал разочарование. Точно така — това беше думата. Разочарование не толкова от себе си, колкото от вселената, която все още използваше силите си от време на време да му попречи.
За да може да се отдаде на конструктивен размисъл, той имаше нужда от място, където да се отпусне, да се почувства у дома си. Баровете и кафенетата не му бяха по сърце.
Той си беше домошар и почти всеки дом би му свършил работа, стига да отговаряше на стандартите му за чистота.
Глава 29
След като приключи разговора с Тим в 12:30 през нощта, с който го уведоми за обаждането на Хич Ломбард, Пит Санто легна да подремне два часа, преди да продължи компютърното търсене на някакви сведения, които да го доведат до истинската самоличност на убиеца.
Свенливата Зоуи отказа да скочи на леглото и да си легне в краката му. Тя се сви на своето си легло в ъгъла.
Отказът й да легне при него беше сигурен знак, че ще го споходят тежки сънища. Може би способността за влизане във фазата на сънуване се предхождаше от едва доловима промяна в химическия състав на тялото, която можеше да се подуши от куче с неговото хилядократно по-силно от човешкото обоняние. Или пък тя имаше шесто чувство.
Полуизтегнат върху купчина от перушинени възглавници, Пит подканяше:
— Хайде, ела. Качи се.
Тя вдигна глава. Одухотворените й кафяви очи го гледаха с нещо като недоумение. Или съжаление.
— Няма да има кошмари. Обещавам. Лъгал ли те е татко някога? Само ще дремна малко.
Зоуи наведе глава, подпря я на пода между предните си лапи увисналите краища на горната й устна се разстлаха върху тях. Тя затвори очи.
— Краката ми миришат особено хубаво днес — продължи да я уговаря той. — Ще ти бъде приятно да поспиш с муцунка в краката ми.
Тя повдигна вежда, без да отваря очи. Облиза се. Отпусна веждата. Прозя се. Въздъхна. Поканата беше отхвърлена.
Свикнал да го отблъскват, Пит й върна въздишката и угаси лампата.
Заспа моментално. Както винаги. Проблеми със заспиването нямаше. Как да задържи съня бе мъката.
Разбира се, че сънуваше. Кучетата не можеш да ги излъжеш.
Птици умираха, както си летяха, и падаха на земята, отрязани бебешки главички напяваха нежни тъжни мотиви, а жената си изскубваше косите с корен и ги даряваше на църквата, защото нямаше какво друго да предложи.
Събуди се в 2:48, задушен от мрака, и включи нощната лампа.
Зоуи го наблюдаваше тъжно от леглото си.
Той взе набързо душ, облече се и си направи кафе, чиято сила бе почти достатъчна да разяде кафеварката.
В 3:22 вече седеше на бюрото в кабинета, ровеше из интернет, пиеше мастиленочерната течност и ядеше ореховите сладки на майка си.
Майка му не умееше да готви. А още по-малко да пече десерти. Сладките не бяха лоши на вкус, но можеха да ти счупят зъбите.
Въпреки това той ги ядеше. В гордостта си от въображаемите си лекарски умения тя му беше напълнила грамадна чиния. Сърце не му даваше да ги изхвърли. Тя му беше майка.