— Тревожа се за тях — само работа, никаква почивка.
— Ама на тях им харесва. Обичат предизвикателствата.
— Изглежда, че е така — съгласи се тя.
— Голямо благо е да работиш това, което ти харесва. На толкова хора им се налага цял живот да работят това, което мразят.
Филийките се бяха препекли и изскочиха от машината.
— Не исках да ви прекъсна закуската — притесни се тя.
— Скъпа — засмя се той, — не съм сигурен, че намазана с масло препечена филия хляб с канела и стафиди и чаша горещ шоколад може да се нарече закуска. Ако ме види някой диетолог, ще ме плесне по ръката и ще ме нарече чревоугодник. Ще хапнеш ли с мен?
— Не, не, благодаря.
— Още не е съмнало, не може вече да си закусила.
— Не, не съм, но…
— Кога друг път ще ми падне такава възможност да чуя всичките бели, които Бетани е сътворила като малка! Двамата с Джим вечно разправят за моите излагации, нека и аз да имам с какво да им го върна.
— Горещият шоколад е примамлив в дъждовен ден като днешния, но…
— Направи ми компания, скъпа. Моля те. — Той посочи един стол. — Седни да си побъбрим.
Тя се отпусна и рече:
— Докато правите какаото, аз ще намажа с масло филиите.
Ако дойдеше от тази страна на масата, тя щеше да види пистолета на стола.
— Седни, седни — подкани я той. — Аз се появих снощи без предупреждение, но те ме приеха много мило. Те вината са много мили. И аз никога не бих могъл да си простя, ако, отгоре на всичкото, оставя майката на Бетани да ми прави закуската. Седни, моля те, седни.
Тя се настани на стола, който той й посочи, и отбеляза:
— Много ми е приятно, че я наричаш Бетани. Тя не дава на никого да я нарича с пълното й име.
— Такова хубаво име — откликна той, докато вадеше подложки за американско сервиране и книжни салфетки от едно чекмедже.
— Да, хубаво е. Ние с Малкълм дълго го избирахме. Сигурно има хиляда, които не ни харесаха.
— Аз й говоря, че Бет се римува с паркет — пошегува се Крейт, докато търсеше чинии и чаши.
— Според нея Бет е по-достойно за сериозна бизнес дама.
— А пък аз й казвам, че Бет се римува с клозет.
Синтия се разсмя.
— Вие сте голям веселяк, господин Къдлоу.
— Наричай ме Ромул или Роми. Само майка ми ме нарича господин Къдлоу.
Тя се засмя отново и рече:
— Много се радвам, че си тук, Роми. Децата имат нужда малко да се посмеят.
— Джим също беше голям веселяк едно време.
— Радвам се, че го наричаш Джим.
— Нека да продава фасони с името Джеймс на разните му инвеститори и банкери — каза Крейт. — Аз го знам от времената, когато беше просто Джим, и за мен той винаги ще си остане Джим.
— Човек се чувства най-добре в живота — отбеляза тя, — когато помни корените си и не усложнява нещата.
— Нямам представа за корените си — отвърна Крейт, — но ти си много права, че нещата не трябва да се усложняват. Аз обожавам простотата. И знаеш ли какво? Страшно ми харесва тук. Чувствам се напълно у дома си.
— Много мило от твоя страна.
— Домът е най-важното място за мен, госпожо Норуд.
— Къде е домът ти, Роми?
— Домът за мен — поясни Крейт — е там, където щом се появиш, не могат да не те пуснат.
Глава 33
През нашарените с вадички прозорци на автобуса светът изглеждаше като размит, сякаш всички творения на човечеството и природата се готвеха да изтекат през дупка на дъното на вселената, оставяйки след себе си единствено вечна празнота и този автобус, пътуващ през нея, докато и самият автобус се разпаднеше около тях и отнесеше светлината със себе си, хвърляйки ги в безпътица и пълен мрак.
Стиснала ръката на Тим, Линда се чувстваше привързана към нещо, което нямаше да се размие.
Не беше изпитвала нужда да се държи за някого от много време. Не беше имала смелостта да си го позволи.
Нито пък беше срещала някого, от още по-дълго време, който да й подаде ръка така убедително, така всеотдайно. За по-малко от десет часа той бе спечелил доверието й както никой друг от детските й години насам.
Тя знаеше много малко за него и все пак чувстваше, че го познава по-добре от всички, с които беше имала нещо общо в живота си. Тя разбираше кое е главното в него, усещаше формата на духа, който живееше в сърцето му, силата на сърцето, което беше компасът на мисълта му.
В същото време той си оставаше загадка за нея. И макар да искаше да научи всичко за него, нещо в нея се надяваше, че независимо от това как щяха да се развият отношенията между тях, в него завинаги ще се задържи някакъв елемент от загадката.